Яката банда

Продължава от ?Тео става барабанист

Всички плюшени животни много се запалиха по идеята на Тео. Решиха да си направят своя плюшена банда, но понеже всеки искаше да свири, се получи нещо като голям оркестър.
Само чакаха мама Лили да затвори вратата на стаята и да отиде да готви в кухнята или да гледа телевизия и шоуто започваше.
Всеки грабваше по някакъв музикален инструмент и започваха.
Дори розовото прасе, което вечно мърмореше, се включи в тази забава. Избра си да свири със зурла. Лилавата крава пък реши, че й трябва повече движение и се научи да танцува с кастанети.
Малкото плюшено коте искаше да става певица, но едва-едва мяукаше и затова реши временно да свири на арфа с опашката си.
Мишките пък направиха цигулки от мустаците си и постоянно скрибуцаха. Добре, че пиратът папагал, който не търпеше да свири втора цигулка, реши, че този импровизиран оркестър освен, че трябваше да си има име, се нуждаеше от диригент.
И тъй като реши, че оркестър без име – може, но без диригент никак, веднага се вживя в ролята, размаха криле и започна да дава напътствия.
И двамата Теовци се заеха с барабаните, като приспособиха толкова много дрънчащи тенджери, тигани, черпаци, лъжици и паници за свои музикални инструменти, че заемаха целия под.
Плюшените кучета пък решиха, че ще са китаристи, но понеже имаше само една малка китара, подарена на Теодор от леля му, постоянно се караха.
Жирафът избра да свири на флейта и намери една пластмасова сламка за целта.
Повечето от другите участници в оркестъра нямаха музикални инструменти и затова използваха дървени пръчици, донесени от двора, от жертвоготовния диригент.
В крайна сметка всички играчки в детската стая участваха. Всеки с по нещо, всеки, колкото сила имаше и всеки се забавляваше.
Единствен големият стар Мечо реши, че не му се занимава с такива неща и ще е само публика.
Публика, публика, но спяща публика. Извинително каза, че силният шум го приспива и затова прекарваше повечето от времето в гардероба.
Това не пречеше от време на време да сумти, което всички възприемаха като одобрителни овации. И се разгорещяваха още повече. Ставаха по-усърдни и по-усърдни, а папагалът толкова силно размахваше крила от полилея, че аха, аха веднъж да го счупи, но само се сгромоляса и падна върху барабаните на Тео.
Мама Лили дотича в стаята да види какво става и в първия момент си помисли, че има апокалиптично земетресение. Всички плюшени, дървени и пластмасови играчки бяха на пода и цареше невероятна какофония.
– Какво става? Каква е тази какофония? – закърши пръсти мама Лили.
Теодор миличко й се усмихна и сладко пропя:
– Мамо, мамо...
И това промени всичко! Това беше паметен миг!
Мама Лили веднага го гушна и разцелува... и вече въобще не забелязваше целия този панаирджийски оркестър наоколо.
Все пак МАМА беше първата дума, която нейното малко съкровище беше произнесло.
Излезе от стаята с Тео на ръце, за да се похвали на всички.
А пък папагалът толкова хареса думата „какофония“, че си я повтаря цял ден – кака- кака – кака – фония – Какофония – Какафуния – Коко фуния...
И другите играчки поеха играта и вече беше ясно, че името на тяхната банда – оркестър щеше да е „Какофония“.