Джанга-дунга, ча-ча-ча

Продължава от Трудното сценично решение

Украсата на сцената беше готова. Сцената? – оказа се, че това е цялата детска стая. А в детската стая вече имаше доста плюшени и не толкова плюшени играчки. И щом като имаше украса, музикантите имаха инструменти и микрофони, концертът можеше да започне.
Още с първия мах на диригентската палка се появи и публиката. Десетина врабчета се наредиха на прозореца и заподскачаха. Великденските зайчета усърдно свиреха, понитата потропваха и размятаха опашки, патетата се клатеха, а магарето извиваше нота след нота. Лилавата крава се сети, че е бек вокал и от време на време припяваше с едно плътно и силно „Мууу“. Теовците бяха на барабаните и удряха ли, удряха. Тигърчето размяташе опашка, момченцето тропаше с крачета. Всеки участваше както може и с каквото може.

Джанга-джунга, ча-ча-ча
почна нашта веселба.
Цигу-мигу разведри го,
Тумба-лумба, катарумба

Само Мечо, който, както знаете, най-много обичаше да спи и да дава умни съвети, се разбуди от силния шум. И този път съветът му беше:
– Що не вземете да млъкнете!
Но освен великденските зайчета, които бяха най-близо до него, никой друг не го чу. Те обаче толкова се уплашиха от сърдития му глас, че се скриха зад коша и не посмяха да издадат и звук, чак до края на концерта. Никой друг обаче не обърна внимание на сърдития Мечо, той мърмори, мърмори и най-накрая се захлупи с една възглавница и се зарови обратно в коша.

Колко дълго продължи концертът ли?
Никой не можеше да каже, защото никой нямаше никаква представа за времето. Само мога да ви кажа, че зрителите на няколко пъти се сменяха. Първо долетяха врабчетата. Обаче белите гълъби, които живееха на тавана фиксираха със зорките си погледи отвисоко, че става нещо и веднага долетяха и те. Разпериха белите си опашки като ветрила и малките кафяви врабчета предпочетоха да слушат концерта от клоните на близката слива. Обаче и гълъбите не можаха много да се насладят на концерта, защото пък градинските котараци ги съзряха и решиха, че ги викат за празничен обяд, така че се втурнаха към прозореца на детската стая. Добре, че гълъбите бяха тренирани като войници и веднага се вдигнаха на бял облак и избягаха. Те решиха, че по-безопасно е да послушат концерта от черешата.
Двамата котараци – Белчо и Сивушко, не успяха да си хванат нищо, но пък решиха, че прозорецът е идеално място за дрямка на припек. Щастливи и доволни се изтегнаха и започнаха да тактуват с опашки.
– Ехехехе, цял концерт само за нас! – попримърка Сивушко.
– Да, и то напълно безплатен. – отбеляза Белчо.
Но и тяхната наслада беше кратка, защото кучето ги съзря и реши, че е време за игра. Впусна се и скочи с предни лапи на прозореца. Котките сръчно се метнаха на близката купчина дърва и от там на черешата. Гълъбите литнаха, а след тях и врабчетата.
Кучето се разджавка и така и то се включи в концерта, но музикантите останаха без публика. Това, разбира се, хич и не им попречи да продължат да свирят, пеят, пляскат и тропат все по-радостно, все по-въодушевено и все по-весело. И това можеше да продължава цял ден, но Теодор огладня и тръгна да вика и търси мама Лили. Както винаги когато тя влезеше в детската стая, всичко приключваше. И този път тя отново сложи точка на концерта. Щом натисна бравата на вратата, всички млъкнаха.
– Моето малко ангелче, моето малко ангелче... хайде да хапваме.
– Супа! Искам супа! – каза Тео.
Мама Лили взе да му обяснява каква вкусна супичка е сготвила специално за него – със зелени грахчета, малки червени доматчета, вкусни картофчета – истинска весела супичка.
– Мама, мама – тупа, тупа... – Тео се опита да каже на мама, че иска да й изнесе концерт, но тя беше по-въодушевена от обяда и не го разбра.
Тео малко се ядоса, че мама не разбира неговия плюшен език и се понацупи. Но пък, толкова много обичаше своята майка, че реши, че после ще изнесе на мама специален концерт. Винаги искаше да я зарадва с нещо. Тео смяташе, че един гръмовен рок концерт с барабани би трябвало да я развесели много – колкото по-дрънчащо, толкова по-добре.