Спасяването на драконовите люспи

Продължава от Да вярваш ли на очите си?

Тео и Тео се усамотиха в креватчето и решиха, че повече никога няма да играят с никого. Няма да говорят с никого и няма да обръщат внимание на никого, щом като другите се държаха толкова невъзпитано и невежо – направо невежествено.
— Важните неща, важните неща… — повтаряше тигърчето.
— Като че ли пък те много знаят кои са важните неща – подкрепи го и момченцето.
— Мдам, хич и не знаят. – виждам аз нищо, че съм само едно малко плюшено тигърче.
— Прав си… за прасето важното е само да яде, за кучето да го чешат зад ушите, за магарето да се оплаква…
— Ужасно!
— И такива ми ти плюшени играчки ще ми разправят кои са важните неща в тоя свят.
Теодор беше толкова развълнуван и толкова ядосан, че не можеше да си намери място в кошарката.
— Къде са драконовите люспи? – попита изведнъж тигърчето.
— Къде са наистина?
Двамата приятели се заоглеждаха. Тършуваха навсякъде из креватчето и започнаха да си спомнят. Как са ги взели от под възглавницата, къде са ги оставили, как тигърчето с един скок е скочило на перваза, как после си е отворило лапата и ….. и как после те бяха изчезнали.
Теодор пълзеше навсякъде из стаята и си пъхаше носа във всички пролуки. Погледна зад завесите, погледна под масата и под столчето, пропълзя около всички кутии с играчки. Тигърчето скачаше по библиотеката, тършуваше в коша за пране, но не и не и не и не.
Те не искаха да говорят с никого другиго, защото не искаха пак да стане кавга до небесата. Щяха да попитат примерно прасето – виждало ли си драконовите люспи. И то с присъщата за прасетата всезнаеща надменна физиономия щеше да каже, че никога не е виждало драконови люспи през живота си и най-вероятно никога няма да види, защото просто не съществуват.
— Съществуват само жълъди. И всъщност само те са важни. – тигърчето заклати глава и заимитира прасето с грухтящ глас.
— Важните неща, важните неща… — включи се и Теодор.
Но в следващия момент се чу писък:
— Неееееееееееееееееееееее!
И о чудо, още по-голямо от драконовите люспи. Теодор досега никога не е можел да върви изправен, но ето на той скочи и тръгна да тича. Клатушкаше се неуверено, но бързо към прозореца… Бързаше ли бързаше... Ето още една крачка и драконовите люспи бяха в шепата му… Той успя.
А нахалната черна гарга, която се готвеше да отнесе огненочервените драконови люспи закряка ядосана и разгневена, че е изпуснала плячката.
— Успях! – задъхано каза Теодор.
— Браво ти си герой! – прегърна го тигърчето.
— За малко да ги грабне… добре че успях да се изправя и да се затичам.
— Нахална, нахална, ама поне тя оцени, че това е безценно съкровище – истински драконови люспи. – каза тигърчето.
— Определено, прав си – поклати глава Теодор. - Знаеш ли обаче какво се сетих.
— Като бяхме в цветния лабиринт помниш ли, че аз не пълзях, а си тичах и скачах точно като теб. Е, като теб, като теб, ама на два крака.
— Верно бе, плясна с опашка тигърчето.
— И сега като видях тая нахалница се сетих и хоп скочих и се затичах.
— Още едно доказателство, че не е било сън. Иначе как щеше да спасиш драконовите люспи.
— А знаеш ли, че може да са вълшебни.
— Ей, вярно не бях се сетил. Сигурно са вълшебни.