Какво яде драконът?

Продължава от Паднали от Луната

– Ама ти си бил голям добряга и хич не си страшен – отбеляза с видим възторг плюшеното тигърче Тео и загледа с възхита Вечния огнедишащ китайски дракон.
– Е защо ми е да съм страшен?
– Защо наистина! – Теодор сви рамене.
– За да те слушат другите – всезнаещо отговори плюшеното тигърче.
– И как изглеждат страшните? – поинтересува се Драконът.
– Ами страшните по принцип май изглеждат точно като теб – с големи очи, с големи зъби, с големи ръце, а ти даже имаш и големи крила.
– Но пък не е страшен. – изпляска с лапи тигърчето.
– Страшен си, ако ядеш другите или ако ги биеш. Или ако крещиш и се караш. – продължи с познанията си по Страшнология Теодор.
– Мда, право е момчето, по принцип има много страшни хора по улиците. – замисли се Тео.
– Къде, къде? – попита Дракона.
– Ами там, откъдето идваме. Понякога така се карат или си крещят, че ние се скриваме в количката на Теодор и си затваряме очите. – заобяснява и тигърчето.
– Защото не можем да бягаме – засмя се Теодор.
– Сега разбирам... почеса се по една блестящо червена люспа дракона. Вие идвате от свят, където има много дракони. Но те нямат крила и не бълват огън.
– Хахахаха – приятелите се запревиваха от смях.
– Мда, един бълва слюнка – отбеляза Теодор, като се сети за един съсед, който като се развикаше да не паркират пред къщата му и навсякъде се разлетяваше слюнка и пот.
– Ясно беше, че Дракон нищо не разбираше, но пък беше весело.
– Е, най-важното, че Драконът без име или както те го бяха кръстили Драконът – Дракон Драконов Драконов не беше никак страшен, а много, много забавен.
Беше им много любопитно как той ги мисли за паднали от водопада, а те него за паднал от Луната и едва се разбираха. Ама беше суперско.
Но факт беше, че се намират някъде – на Луната ли, в кристалната ли топка и те не знаеха!? Но към момента толкова силно се смееха и така се забавляваха, стараейки се да обяснят на Дракон какво се случва на тяхната улица, че нямаха никакво намерение да се връщат у дома и да си лягат в леглата.
Любопитството на Теовците беше безгранично. Те разпитваха Дракон за какво ли не и той търпеливо им говореше ли, говореше. Обясняваше и обясняваше.
– А ти като не ядеш хора, какво ядеш? – полюбопитства Теодор.
– Ами не ям нищо. Вие какво ядете? – от своя страна попита дракона.
– Ами аз мляко, попара, пюре... занарежда Теодор, ама това е както казва татко Иван, защото още нямам зъби.
– Ама пък ти имаш идеално бляскави и остри зъби и не ги използваш за съвсем нищо – така ли, недоумяваше тигърчето, – гледайки как зъбите на дракона блестят. Може би драконът се усмихваше?
– Или можеше пък все пак да иска да ги изяде?
– Ами полирам ги на бялата светлина и ги остря на жълтата, за да съм един истински красив дракон. – огледа се в люспите си Дракон.
– Но как си жив, ако не ядеш? – недоумяваше Теодор.
– Е, може би никого не е изял още, защото никой не е идвал досега тук. Леле и ние ще сме първите – запритеснява се плюшеното тигърче. – Аз съм направен от памук, не става за ядене – честно ти казвам. – заобяснява тигърчето. – памукът не се яде, от него се правят блузи, панталони, играчки, абе... много неща, но определено не се яде.
– Че кой е казал, че живея, за да ям? – възмути се драконът. – Аз дори не ям, за да живея.
– А баба казва все: „Яж, яж, за да порастеш“. – отбеляза Теодор.
– Тигърчето отскочи пет скока назад и се приготви да бяга.
– Спокойно, спокойно, аз се храня и имам сили от светлината. Ако няма светлина, няма да ме има и мен. Толкова е просто. – обясни накрая Дракон.
– Толкова е просто! – повтори тигърчето.
– От светлината, от светлината – заповтаря си и Теодор. Трябва и аз да пробвам...
– То е само за дракони – отбеляза на място тигърчето.
– Определено само за дракони и то само за вълшебни дракони, а опасявам се, че това важи само за мен, защото както вече ви казах, аз съм единственият вечен пазител на вълшебната цветна топка.
– Ехаааа – казаха в хор и двамата Теовци.
– Най-яката ни мисия! – преметна се през опашка тигърът.
– Най-драконовската ни мисия! – усмихна се и Теодор.