Сива приказка

В една стара гора живееше едно сиво магаре. Както всички магарета и то се казваше Сивушко. Той беше най-добродушното и работливо магаре в цялата околност. И всички животни знаеха това. Затова те винаги го викаха да им пренася материал за новите им къщи, да носи събраните за зимата круши или пък да мъкне големите чували с гъби. Катеричките обикновено всяка есен го викаха да им пренася до хралупите огромните торби с лешници и орехи. Зайчетата го молеха, на връщане от пазара, да им носи тежките кошници препълнени с моркови. Мечоците дори го караха да им бута големите делви с люляков мед.
И магаренцето изпълняваше всички молби, прищевки и искания.

Телефонът му не спираше да звъни през цялата есен. Тъкмо да седне да похапне малко пресни тръни и телефонът иззвъняваше.
– Сивушко, ела да ми помогнеш да занеса до вкъщи чувала със зелките – викаше Зайка.
И магарето се отзоваваше. Тъкмо се беше върнало и хоп, телефонът иззвъняваше отново. Понякога го спираха на пътя и го караха да им пренесе това онова.

Така мина цялата есен и дойде зимата. Заваля сняг. Но понеже магарето цяла есен беше помагало на някого, не му беше останало никакво време нито да си построи къщичка за зимата, нито да си събере достатъчно храна. Затова за него сега започнаха студени и гладни дни и нощи.
Никой обаче вече не го потърси за нищо. Магаренцето трепереше и му беше много тъжно и самотно. Толкова силно се простуди, че вдигна висока температура, заболя го гърлото и едва не умря от ангина.

Но когато дойде пролетта и всички излязоха отново да търсят храна и да оправят поразрушилите се от силния вятър къщи. Когато видяха колко работа имат те веднага се сетиха за магарето. Но то вече беше станало някак много тъжно и доста неразговорливо. Когато го караха да направи това онова, да пренесе едно друго, то само промълвяше вяло:
– Не искам, оправяй се сам. – И продължаваше да събира дърва.
Те го виждаха как по цял ден ходи тъжно насам натам. Мъкне големи трупи, дяла камъни, Събира бодли.
– Какво правиш? – попита го катеричката. – Няма ли да дойдеш да ми помогнеш?
– Не мога. – отвърна магарето и продължи да се занимава със своите си дела.
– Голям инат си станал. – тросна се катеричката.
Тя веднага отиде при Зайката и двете почнаха със задоволство да обсъждат надълго и нашироко Сивушко.
– Какъв отзивчив беше, какъв стана. – недоумяваше Зайката.
– Мда, трябва да има някаква причина. – допълваше катеричката.
Към тях скоро се присъединиха и останалите животни от гората. Всички се чудеха как така за една зима Сивушко се беше променил толкова много. И вече не искаше да помогне на никого с нищо.

Накрая животинският съвет твърдо реши да се заеме със случая и да разбере защо магарето беше станало толкова недружелюбно и инатливо.
Пратиха при него една пеперудка, за да подразбере нещо. Защото ако магарето не пожелаеше да им помогне, рискуваха зимата да останат без храна и с полуразрушени къщи, в които отвсякъде да духа.

Пеперудката отиде при магарето, кацна на един магарешки бодил и го поздрави:
– Здравей, как си, Сивушко?
– Благодаря, добре – отвърна Сивушко. И продължи бавно да бере магарешки бодили и да ги слага в една голяма брезентова торба.
– Нещо не си много общителен. – продължи пеперудката.
– За какво да съм общителен? – тросна й се магарето. – Ти нямаш ли си друга работа, та си дошла да ми досаждаш?
– Ами, не. За днес нямам повече работа. Ако искаш нещо да ти помогна на теб. – Предложила тя.
– На мен? Да ми помогнеш? – магарето вдигна глава и наостри уши.
Не можеше да повярва. Някой му предлагаше помощта си. Наистина тази малка пеперудка не можеше много да му е от полза, но все пак това беше толкова мило. Никой никога не му беше предлагал да му помогне.
– Ами ти си много мъничка и с такива тънки крилца. Не виждам с какво толкова можеш да ми помогнеш. Освен да бършеш сълзите ми с крилата си.
– Защо си тъжен? – Недоумяваше пеперудката. – Тя беше разбрала от другите животни, че магарето било много инатливо, дръпнато и саможиво.
– Дълга история. Поклати уши магарето. Но щом искаш ще ти я разкажа. Ще ми помогнеш с това, че ще ме изслушаш. И без това никой не го интересува как съм. Всеки само иска да му свърша някаква услуга.
И Сивушко седна на едно пънче и разказа на малката пеперудка как цялото минало лято бил помагал на всички животни в гората. И затова не му останало време да се погрижи за собствената си прехрана. А когато натрупал снега и затрупал всичко, животните го забравили и той насмалко не умрял от глад и студ.
– Затова, – заключи Сивушко – вече съм решил да се грижа само за себе си. Аз съм сив и ще имам сиво и каменно сърце. Да се оправят сами. Не искам да ги знам.
Пеперудката започна да пърха възмутено с крила и да цъка с пипалца.
– Наистина, не са постъпили добре с теб, но съм сигурна, че животните ще се поправят. Не бива да ги съдиш така прибързано. Дай им шанс. Така осъждаш и себе си да се превърнеш в камък. А това никак не е забавно. – Сега ме извини – каза тя и отлетя.
Пеперудката бързо отиде и разказа всичко, което преди малко беше чула на животните в гората и те всички засрамени млъкнаха. Разбраха, че именно те са причината Сивушко да си пожелае каменно сърце. Те или трябваше да поискат прошка от магарето и да се променят, или следващата зима да останат без дом и без храна.

Срам не срам, на другия ден всички те отидоха при магарето да искат прошка. Те му обещаха, че никога повече няма да бъдат такива егоисти и тази есен първото нещо, което ще направят е да построят къщата на Сивушко. И още начаса всички се захванаха на работа. Мечовците отсякоха няколко дебели дървета, рендосаха ги и започнаха да строят къщата. Ежковците събраха шума и започнаха да съшиват шарено юрганче за Сивушко. Катеричките пълнеха килера му с всякакви вкуснотийки, които бяха успели да открият в гората. Птичките боядисаха покривчето на къщата. А зайчетата събраха цял куп зеле и моркови за магарето.
Магаренцето малко по малко започна да се усмихва и ушите му щръкнаха. То се включи в задружната работа и започна с лекота да пренася тежките чували с храна до къщите на всяко едно от животните.

Скоро те успяха да съберат достатъчно храна за всички и когато стана студено и всички се прибраха по къщите, навсякъде бумтеше огън и ухаеше на препечени филийки и боровинково сладко. Те често си звъняха по телефоните и се канеха на гости. Никой никога не забрави да покани и магарето. Да се живее в гората беше най-хубавото нещо на земята, защото във всяка хралупа, във всяка дупка и на всеки клон можеше да срещнеш отзивчив приятел.