Черна приказка

В една далечна земя живееше едно малко черно гардже. То беше толкова черно, че все едно с него бяха изчистили всички комини в царството. Което не беше особено далеч от истината, защото цялата му рода бяха коминочистачи. Това беше, така да се каже, семейният занаят от край време. Гарджето се казваше Гаро. То беше едно много буйно и рошаво хлапе. По цял ден помагаше на своите чичовци да чистят комините на къщите. Но така или иначе от този занаят не се печелеше много и семейството на гаргите не беше от най-заможните в града. Да не кажем, че направо бяха едни от най-бедните. Но майката на гарджето беше една много трудолюбива и изобретателна жена. Тя можеше да приготви вкусна храна дори и от речни песъчинки. Докато те чистеха комините, тя събираше гъби, береше коприва и киселец, пържеше градински червей. Градинските червей бяха деликатес и тя ги пържеше с чесън само по празниците. А празниците се появяваха тогава, когато нямаше комини за чистене.
Един ден през есента, когато дърветата бяха облечени с най-пъстрите си костюми, гаргите получиха една голяма и много отговорна поръчка. Трябваше да изчистят всички комини в царският дворец. А те не бяха един или два комина, те бяха точно 324 по-малки и по-големи комини. Всички гарги се запретнаха здраво за работа. Правеха нови четки – по-дълги и по-широки от обикновено. Купуваха нови по-здрави и по-дълги въжета. Накрая се събраха всички роднини коминочистачи и отидоха в царския дворец. Разбира се, с тях беше и Гаро. Той им беше нещо като талисман, защото беше необикновено ловък и пъргав. Когато гаргите попадаха на някой необикновено тесен комин, тогава те направо викаха Гаро. Само той единствен успяваше да почисти до блясък тези така сложни за почистване комини. Гаро беше много щастлив, че работи в царския дворец. И всяка свободна от работа минутка използваше да разглежда стаите на двореца. Разбира се, понеже той беше просто един коминочистач и затова не го пускаха да се разхожда свободно из двореца, той заставаше на прозорците и наблюдаваше живота в двореца. Гаро беше прехласнат по големите кристални полилей, беше впечатлен от огромните купи с всякакви вкусни и непознати плодове, възхитен от великолепните огледала поставени в златни рамки.
Една вечер, тъкмо когато бяха изчистили всички комини и вече се готвеха да отлитат към къщи, той стоеше на един обкован с перли прозорец и си мислеше. Защо и в нас няма толкова прекрасни и ярки предмети. Има само сламки и кал. Стана му мъчно, че никога повече няма да види бляскавите стаи с прелестни украшения. Още по-мъчно му стана, затова че никога няма да ги има в собственото си малко гнездо. Точно тогава погледът му попадна на една малка кутийка с едно съвсем дребничко топченце с приказен блясък. Гаро си каза: В този дворец има толкова прекрасни неща, едва ли някой ще забележи, едва ли на някого ще му притрябва това малко блестящо топче. И той импулсивно реши да си го вземе за спомен от двореца и да си го занесе в тяхната малка и бедна къщичка. Гаро мушна топченцето под възглавничката си и от време на време го вадеше, за да го гледа и да му се възхищава. Но не минаха и три дни и пред тяхното дърво – това беше една висока стара топола, дойдоха стражите на царя.
– Вие сте крадци и мошеници – каза главният страж. – Затова в името на закона ви арестувам. По заповед на царя къщата ви ще бъде съборена до залез слънце. Царят ви гласува доверие, а вие откраднахте най-скъпоценното нещо в двореца.
Майката закърши пера и се завайка.
– Моля ви, господине, ние може да сме бедни, но никога не сме били крадци – плачеше тя.
– Излишно е да лъжете, госпожо. Някой от вас е откраднал годежният диамантен пръстен на принцесата.
– Не сме виждали никакъв пръстен, господине. Честна дума – кълнеше се през сълзи майката.
– По-добре си признайте и доброволно елате с нас в затвора, за да излежите най-тежкото от най-тежките наказания. Пръстенът е вълшебен пръстен. Той свети с най-яркият блясък на земята и неговата светлина може да освети и най-тъмната и непрогледна пещера. Всички в двореца и в царството виждат, че вълшебният пръстен е скрит под една възглавница в къщата ви.
Гаргите онемяха и не знаеха какво да кажат. Като разбра каква черна каша е забъркал, Гаро много се стресна и наистина се уплаши. Нямаше как да отрича стореното. Нямаше къде да се скрие. И сега цялото му семейство щеше да пострада само защото той си беше харесал едно малко, най-малкото в замъка блестящо топче и си го беше прибрал, за да си го гледа и да си играе с него.
Тогава той реши, че няма да бъде страхлив, защото никога до сега не е бил такъв. Реши, че най-достойно е да отиде и сам да признае стореният грях пред самата принцеса. Той доброволно отиде в двореца и чистосърдечно разказа на прелестната господарка цялата история. Принцесата имаше добро и благородно сърце и отсъди милостиво. Затова й решение не малко й помогна и вълшебният диамант. Той имаше способността да вижда какво има в сърцата на онези, които го държат. А Гаро докато се покайваше пред принцесата, през цялото време държеше пръстена и той светеше с най-ослепителния блясък, с който някога беше блестял.
Принцесата повика баща си и майка си. Повика всички старейшини и им показа диамантът. Всички ахнаха в почуда. Принцесата се изправи и каза:
– Досега не съм виждала никой с толкова искрящо и чисто сърце. Не съм и предполагала, че под такива катранено черни пера може да се крие такава пряма и честна душа. Вижда се, че той е сторил всичко това не от зло сърце, а от незнание. Затова смятам да взема Гаро в двореца. С помощта на безценния диамант аз ще го науча на това кое е добро и кое е зло и смятам, ако не възразявате, да му поверя царското съкровище.
Никой не смееше да противоречи на мъдрото решение на принцесата. Царят гледаше дъщеря си с гордост и възхищение и се радваше, че в нейно лице народът ще има един мъдър и благороден управляващ.
– Дъще, – каза той – виждам, че ти премина най-важният изпит и диамантът блести с неземна светлина. Не знаех, че толкова млада, ти вече си се научила да преценяваш не според това как изглеждат нещата, а според това което е в сърцата. Наистина ти си достойна да носиш царската корона. Ако не беше така, пръстенът никога нямаше да заблести с такава сила и да се върне отново при теб.