Оранжева приказка

В гората живееше едно малко оранжево лисиче. То се казваше Морис. Имаше дълга пухкава опашка, която му служеше да помита килимчето пред леглото си.
Но майка му все му повтаряше:
– Морис, не ми се мотай в краката. Аз май нямам никаква нужда от опашка. Ти си моята опашка.
И наистина лисичето преследваше майка си навсякъде. Ако тя отиваше до магазина и то хукваше след нея, ако решаваше да вари супа, то заставаше досами огъня. Ако майката, която се казваше Елеонор, отиваше да събира гъби и то хукваше след нея. Всичко това не беше никак лошо, ако всъщност лисичето не го беше страх да остане без мама.

Когато Елеонор реши да заведе Морис при другите лисичета в общия лисичарник, лисичето ревеше, дращеше и не искаше да остане и за минутка без опашката на мама. Леличките му показваха позлатени шишарки и големи оранжеви топки. Даваха му да си отхапе от захаросаните червени ябълки. Запознаха го с таралежчето Тари, което също идваше да си играе с лисичетата. Дадоха му да си хапне сушени гъбки, но нищо не помогна. Лисичето плачеше и плачеше за мама.
– Лошо. Много лошо, госпожо. – казаха лелките. Не знаем какво да правим с вашето лисиче? Трябва да дойдете и веднага да си го приберете.
Лисицата едва беше стигнала до големия дъб. Върна се и гушна малкото лисиче.
– Защо плачеш? – питаше го тя. Иди, играй с децата, аз ще дойда да те взема само след един час. – Опита се да го придума тя.
– Неее, не искам. Пищеше лисичето и се вкопчи още по-здраво в мамината опашка. Не искам никъде без теб.
Майката не измисли нищо по-умно и прибра лисичето в къщи. Посвети целия ден на това да разбере защо малкият Морис не искаше да остане сам с другите деца в лисичарника. Накрая, когато си легнаха под топлите оранжеви завивки, лисичето проплака:
– Маминко, нали никога няма да ме изоставиш? Винаги ще се връщаш при мен, където и да отидеш.
– Разбира се, миличко. Как изобщо можа да ти хрумне, че някога ще те изоставя.
– Ами там в онази къща, покрай която минахме миналата седмица нали там имаше много малки лисичета, чийто майки просто не са дошли да ги приберат. – хлипаше хлапето.
Майката го целуна и му запя песничка, люлеейки го нежно.

Дори да съм далече
зад девет планини,
обичам те момченце
завинаги помни.

И няма, няма, никак няма
няма, мило, да те изоставя.
Защото просто аз съм мама
животът си за теб съм дала.

Лисичето се успокои, къде от топлата прегръдка на майка си, къде от успокоителните думи и заспа. На сутринта майка му го чакаше с топла купа хрупкави бисквити и огромна чаша липов чай. Усмихна се и каза:
– Морис, имам подарък-изненада за теб.
– Покажи ми, покажи ми. – въодушеви се момченцето. – и засърба чая с всичка сила.
След закуска майката извади едно мъничко златно звънче. То блестеше на слънцето и когато майката звънна с него, чак птичките, кацнали да си чистят перата на съседния бор, се обърнаха да видят какво става.
– Аууу, колко силно звъни.
– Това звънче е за теб – каза усмихнато Елеонор. – Когато си без мен в лисичарника, просто ще звъннеш и аз ще знам, че си мислиш за мен. И когато знам, че ти си мислиш за мен, това ще ме накара да свърша всичката работа, която имам в гората по-бързо и веднага щом я свърша ще дотичам при теб, за да отидем заедно на дървените люлки до езерцето. Става ли?
Морис помисли малко, позачуди се дали да не се разплаче, но подаръкът определено му хареса и каза:
– Добре, да отидем да изпробваме звънчето.
– Искаш ли да си измислим и по една песничка? – предложи майката.
Раззвъня звънчето и се завъртя из стаята, подреждайки междувременно раничката на лисичето.

Звъни, звъни звънче
с тъничко гласче
кажи, кажи на мама,
че чакам я засмяна
при мене да се върне
с любов да ме прегърне.

Тя завъртя лисичето в такт с песента и му каза:
– Виж, колко е лесна. Винаги щом я запееш аз ще те чувам, където и да съм. Защото това звънче е вълшебно, скъсява разстоянията.
Лисичето се усмихна и запя заедно с мама. После се позамисли и попита:
– А като звъня със звънчето, как ще знам, че наистина го чуваш?
Майката се позамисли миг и половина и отново запя:

Звъни, звъни с звънченце,
миличко момченце
и винаги помни
звънченцето в ръката
в сърцето ми звъни.

Вече имаха една голяма тайна помежду си и едно малко вълшебно звънче. От този ден лисичето отиваше с радост в лисичарника и никога повече не се страхуваше, че майка му някога ще го напусне. Само от време на време поглеждаше звънчето и го размахваше високо, високо нагоре към облаците. За да чуе, мама, че я чака.