Розова приказка

Някъде край реката Конго живееше едно розово фламинго. То се казваше Флавия.
Флавия беше най-красивото фламинго, което някой някога можеше да си представи.
Крилцата й бяха като листчета на току-що разцъфнала роза, които блестят на слънцето и трептят във всички отблясъци на розовото. Имаше от бледо розови, до перца които напомнят на величествен розов залез. Нямаше животно, което да не оставаше прехласнато по нейния грациозен полет.
Краката й бяха дълги и изящни. Любимото занимание на Флавия беше дефилирането покрай реката и общуването с животните.
Основно разговорите се заключаваха в това, че Флавия вървеше наперено по пясъка и питаше всеки, когото срещне. Например Зебрата.

– Как изглеждам днес, леличке?
Зебрата я поглеждаше с нескрито възхищение и казваше:
– О, ти си заслепителна. О, ти си великолепна. О, ти си най-очарователното момиче, което съм виждала някога.
Флавия я поглеждаше в очите. И отминаваше величествено.

След това минаваше да попита антилопите. Те бяха много мили и добродушни, с големи влажни очи. Винаги на всички казваха по нещо изключително доброжелателно и винаги учтиво пожелаваха приятен ден. Така казваха и на Флавия. Тя поглеждаше всички изпитателно в очите. Те смутено навеждаха глави и продължаваха да хрупат прясната зелена трева.
После Флавия минаваше покрай жирафите и любопитстваше.

– Как изглеждам днес, господа?
– Възхитително, както винаги. – отговаряха те в хор и оправяха пепитените си папийонки.

Възрастните хипопотами също я заглеждаха и изсумтяваха дълбокомислено.
Тя се завърташе плавно и се връщаше надолу по реката.
След това минаваше покрай чаплите. Те винаги вървяха по двойки и винаги разпалено обсъждаха нещо.

– Как изглеждам? – питаше ги Флавия.
– Надута както винаги. – непукистки й отвръщаха чаплите и продължаваха да се хилят за нещо си. Всъщност чаплите тайно й завиждаха и явно винаги клюкарстваха по неин адрес. Всеки ден обсъждаха дали Флавия тази сутрин си е наресала перата и на коя точно страна. Опитваха се да й подражават, но понеже бяха по-грозни от нея, предпочитаха да я мразят.
Флавия поглеждаше критично в очите им и отминаваше с двойна доза надменност.

Тази разходка беше най-важното занимание за нея. Всъщност това, което правеше в действителност беше, че се оглеждаше в очите на другите. С всеки изгрев на слънцето тя изпитваше нужда да се убеди, че наистина е най-красивата птица в целия свят. И че всички й се възхищават. С времето тя престана да чува онова, което й говорят. Чуваше само своите мисли. Най-важното за нея беше да се огледа някъде. И така всеки ден Флавия вървеше по пясъчната ивица, размахваше криле, поклащаше глава и се оглеждаше в очите на всеки срещнат.
И онази сутрин тя направи същото. Мислейки единствено за себе си и за собствената си красота, тя не забеляза, че всички животни изглеждат притеснени и са улисани в събирането на багаж. Когато тя минаваше спокойна и величествена, те я поглеждаха крайно изумени, казваха й нещо забързано и продължаваха с трескавата си работа. Флавия обаче бавно продължи да се разхожда, убедена, че всички са безгранично впечатлени от красотата й, но със сигурност й завиждат.
Но когато на следващия ден започна обичайната си обиколка, тя установи, че в долината нямаше нито едно животно. Тя се нацупи обидено, защото вече нямаше в чий очи да се оглежда. Смисълът в живота й беше изчезнал. Тръгна към реката и в придошлата вода видя да се излежава един нов обитател.

– Харесваш ли ме? – попита зарадвана, че все пак ще има кой да й се възхищава.
– О, разбира се. Ставаш за закуска. Я ела по-насам.
По навик, Флавия изобщо не чуваше какво й говори крокодилът. В негово лице виждаше само още един обожател, в чийто очи ще може да се оглежда. Тя пристъпи още малко напред и се заоглежда в огромните му зелени очи.
Хич не ми пука за другите, помисли си Флавия. Неговите очи са толкова големи. Мога да се огледам цялата. Я да отида по напред и да го попитам още нещо. И тя се запъти право към отворената му уста, пълна с блестящо бели зъби.
Ех, не съм си оправила добре прическата тази сутрин. Притесняваше се тя, вървейки уверено към крокодила. И точно в този миг изотзад Флавия получи една звучна и силна плесница.
Това естествено бяха досадните чапли. Те я бутнаха на пясъка, колкото се може по-далече от крокодила и занареждаха.

– Тъпотата ти няма граници, Флавия. – Кряскаха чаплите. – Сама ще влезеш в устата на звяра, само заради едната суета. Кога най-сетне ще се освестиш? Не виждаш ли, че единственото, което иска е да те изяде. Идва буря и ако не литнеш веднага с нас, ураганът ще те отнесе. Освен ако не предпочиташ тоя грозник да закуси с теб.
– Че аз откъде да знам, че идва буря – погледна с недоумение Флавия.
– Откъде, откъде. Вчера всички ти го повториха поне по три пъти. Ама къде ти да чуеш, като чуваш само колко си красива. – викаха й чаплите в хор. – Лъвът ни прати да те търсим. Хайде литвай, рискуваме живота си заради теб.

Флавия най-накрая осъзна, че става нещо страшно и че чаплите са истински загрижени за нея. Разтвори крила и полетя с тях на изток. Вятърът ставаше все по-силен и по-силен. Ставаше все по-трудно да се лети. Прическата й отдавна се беше разрошила до неузнаваемост. А и Флавия не беше навикнала на дълго и продължително летене. Чаплите я обградиха отвсякъде, за да й помогнат колкото могат и да я запазят от силния напор на вятъра. Небето се покри с облаци. Започна да присвятква. Чуваха се оглушителни гърмежи. Птиците със сетни сили достигнаха до голямата скала, където всички животни се бяха приютили на завет. Там те бяха в безопасност и ураганът ги подмина. Флавия дълго време след тази случка се преструва на болна. Тя осъзна колко смешна и глупава е изглеждала в очите на всички. Затова стана още по-розова от срам. Вече не правеше почетни обиколки, а отвори фризьорски салон. Грижеше се за красотата на другите и никога никой не я чу повече да пита: Най-красивата съм, нали?