Приказка за таткото

Животът на всеки е една приказка, която звездите пишат по небето. Те знаят много приказки защото са звезди. А звездите знаят всичко, което става на земята. Знаят и сънищата и мечтите на децата. А аз скоро се научих да разбирам езика на звездите. И затова нощем докато гледам небето си чета приказки. Така се зачетох и в приказката за таткото.

Имало едно време един татко, който не знаел, че преди да се родят децата надничат от небето и си мечтаят да попаднат на малката зелена планета, където единствено се ражда животът. Затова и когато разбрал, че ще има дете, въобще не искал да чуе и побързал да избяга. Но детенцето му, което дотогава било стояло цяла вечност на една далечна мъглявина, много искало да бъде живо. Струвало му се, че е прекрасно да се появи на малката зелена земя, където се ражда животът. И наистина, когато се родило, всички от небето много се радвали, че то е получило такъв прекрасен шанс. Звездите веднага започнали да го наблюдават с притаен дъх и да пишат неговата приказка по небето.

Но момченцето скоро решило, че нещо някъде се е объркало, защото много бързо разбрало, че за разлика от другите деца – то си няма татко. Това го натъжавало. И често питало звездите защо е така, но те нищо не казвали. Само си водели записки.

Затова то внимателно се оглеждало по улиците, за да познае своя татко. Понякога дори питало с широко отворени очи: “Ти ли си моя татко?”, но хората отговаряли отрицателно, поклащайки недоумяващо глава. А момченцето, незнайно защо, много обичало своя татко, нищо че го било виждало само един единствен път. И затова за всяка Коледа му изпращало по едно голямо червено сърце. И винаги на Коледа си пожелавало да има татко.

Но когато писмото пристигало при таткото, той отварял плика, скъсвал сърцето и без да каже нищо го хвърлял в кофата за боклук. Това много натъжавало звездите и винаги някоя от тях толкова силно се разплаквала, че се търкулвала към земята. Точно тогава едно от ангелчетата, които придружавали таткото си тръгвало от него, побягвайки надалече. Ангелчето се лутало из горите и долините, обикаляло улиците и къщите, докато накрая откривало малкото момченце. И ставало негово ангелче. Това се повтаряло всяка Коледа.

Момчето пораснало, но желанието му да види таткото не намалявало, така че то по традиция продължавало да рисува сърца за Коледа и да ги изпраща. Другите момчета обичали да се хвалят със своите татковци и с подаръците, които те им подарявали. Едното предлагало да се повозят на чисто новото му колело с 64 скорости, другото да пробват бляскаво син скейборт, третото показвало снимки от почивката на морето. Момченцето нямало как да се похвали със своя татко пред другите и затова все по-често предпочитало да чете книги. То растяло с добро и обичащо сърце и затова все повече и повече ангелчета искали да живеят с него. Решило, че иска да стане доктор. Мечтата му била да дава нови сърца на хората и затова започнало да учи за сърдечен хирург. И когато за първи път облякло бялата престилка, сърцето му трептяло. Погледнало се в огледалото и видяло, че било пораснало и било станало красив млад мъж. Той бил и един от най-добрите хирурзи и много хора търсели помощта му. И когато слагал в нечии гръден кош ново туптящо сърце, едно от неговите ангелчета тръгвало с човека, за да бди над новия му живот. Така момчето било раздало много от ангелчетата, но колкото повече ангелчета тръгвали в различни посоки, толкова повече прииждали защото оздравелите хора вече гледали небето с голяма благодарност към младия доктор. И всеки път когато поглеждали нагоре, всеки път едно ангелче литвало и отивало при доктора.

Въпреки това порасналото момче продължавало да рисува големи червени сърца и да иска да види що за човек е баща му. Така минавали година след година. На една Коледа докторът учел своя малък син да рисува голямо червено сърце. Когато детето му го подарило с пламтящи от обич очи, той се усмихнал и го целунал, точно така, както винаги си бил мечтал той да бъде целунат от своя баща. И когато украсявали елхата, мобилният му телефон, по стар навик, отново иззвънял. Викали го за спешна операция. Той целунал малкото си момче и хукнал към болницата – някой се нуждаел от него. Когато му звънели, винаги ставало въпрос на живот и смърт.

Щом пристигнал в операционната видял, че там лежал един възрастен човек, на когото сестрата слагала упойка. Той примижавал лекичко и на лицето му било изписано отчаянието на умиращ човек. Животът на стареца минавал като на филм и той не можел да го спре, за да каже: “Чакай, чакай този кадър трябва да се промени. Тук не биваше да казвам това, а там... моля ви, изтрийте всичко от там...” Но така или иначе вече неговата приказка, добра или лоша, била написана и нищо повече не можело да се промени. Проблемът бил, че той бил прогонил всичките си ангелчета и последното отлетяло тази сутрин, когато скъсал поредното червено сърце. А когато прогониш всичките си ангелчета, животът също те напуска.

Докторът бил свикнал да раздава ангелчетата на живота и не се поколебал да постави внимателно едно ново туптящо червено сърце в гръдния кош на човека. Когато изхвърлял старото сърце, той си помислил: “Боже, как ли този е живял с това разядено и изгнило сърце, толкова дълго време?” Това била поредната успешна операция и едно от ангелчетата останало да бди над дядото.

Преди да си тръгне докторът минал да погледне как е пациентът. Проверил абокада, системите, монитора, всичко било в границите на нормата. Дал нареждания на сестрата и бавно тръгнал към къщи. Вече било станало много късно и звездите светели празнично в Коледната нощ. Винаги на Коледа те слагали празничните си рокли, правели си прически на букли и танцували по цяла нощ. Когато видели доктора, лилавата звезда прошушнала:
– Виж, виж, нашето момче излиза. Разбрали, той току-що спаси баща си, даде му ново сърце.
– Да, беше много вълнуващо, но той не знае, че това е баща му. А само ние знаем колко много през всичките тези години е искал да каже само една единствена дума “Татко”. – замислено продумала зелената.
– Мисля, че това е една много тъжна приказка. Една от най-тъжните, които ми се е налагало да пиша. А на мен ми се пада да пиша все такива – прохлипала жълтата звезда.
– Не мисля така. – възпротивила се синята. Виж, ако навремето не бяхме започнали да пишем приказката на това момче, знаеш ли колко приказки с тъжен край трябваше да пишем. Помниш ли миналата година, когато нашето момче спаси онова малко момиченце, в автомобилната катастрофа. А онези от самолета, онова бебе с вроден дефект... толкова много хора. Аз имам точна бройка на ангелчетата, които той е изпратил по света.
– Определено и аз смятам, че неговата приказка не може да е тъжна, защото именно той знае колко е важно да имаш сърце. Благодарение на него, толкова много хора са получили своето чудо. – отронила своите мисли мъдрата искрящо бяла звезда.
– Чудя се дали таткото на нашето момче ще скъса червеното сърце и на следващата Коледа. – дълбокомислено въздъхнала лилавата.
– Това е последният му шанс. Последното ангелче. – усмихнала се червената. Не забравяйте, на Коледа се случват чудеса.

А докторът вървял през снежните преспи и притискал до сърцето си най-хубавия подарък, който бил получил за Коледа – голямо червено сърце от сина си. Както всяка година той си мислел и за своя баща и недоумявал защо всички казват, че по Коледа се случват чудеса?