Лилава приказка

Лилавите приказки са едни от най-сложните приказки. Обикновено в тях се разказва за царе с лилави мантии, обтъкани със злато и сребро. Царете винаги са специални и много, много важни.
Но в нашия случай, в нашата приказка става дума за една лилава гъба. Тя наистина беше изключително, по царски красива. Като я видеше човек, веднага разбираше, че без съмнение лилавата гъба е от царско потекло. Тя беше с лилава кръв. Шапчицата й беше тъмно лилава, обшита със светло лилави нишки. Но колкото красива беше гъбата, беше и точно толкова нещастна. Нещастието й идваше от там, че лилавата гъба беше отровна. И затова всички се страхуваха от нея.
Когато в неделя всички излизаха да събират гъби и да берат билки, само като я забележеха, отдалече майките викваха на своите деца:
– Бързо бягайте. Не докосвайте тази гъба, дори ви забранявам и да говорите с нея. Тя е отровна.
– Но, мамо, тя е толкова красива – нека я вземем с нас. – викваха понякога децата.
– Не. – категорични бяха майките. В никакъв случай. Дори не си го й помисляйте. – И веднага дръпваха децата за ръка и ги завеждаха в най-далечния край на поляната. Те ги учеха да берат бели печурки с розови пънчета, малки дребни бежови челадинки, издължени и стройни сърнелки и оранжеви гъби със смешното име пачи крак. Всички тях майките позволяваха на децата им да ги откъсват, да ги галят, да им говорят, дори да си отхапват парченце от тях. И това радваше гъбите. Защото това ги правеше полезни и нужни. А лилавата гъба беше никому ненужна. Красива, но ненужна.
– За какво ми е тази царствена мантия – оплакваше се тя – като дори няма кой да ме погледне. Всички ги е страх от мен.
Единствената утеха за лилавата гъба беше, че живееше в корените на един огромен и стар лилав люляк. Той беше също един царствен и величествен люляк. Като го погледнеш от далече, приличаше на бухнал развян от вятъра лилав облак. Всички деца се повдигаха на пръсти, за да си откъснат по едно малко цветче от него. Тези, които успяваха да наберат цял букет, дълго миришеха и се възхищаваха на сладкия му аромат. И веднага се втурваха да занесат букет на мама.
В този случай те дори не забелязваха малката лилава гъба, която живееше в корените на люляка.
Гъбата, след една такава случка винаги се разплакваше. А люлякът, той беше един много добър и много мъдър храст и всячески се мъчеше да я успокои.
– Нещата, които са отровни за едни, са добри за други. – обичаше да казва често люлякът.
– Какво ще рече това? Че някой някога би изял отровна гъба? – питала с тъжен глас гъбата.
– Значи, че някой някъде в този свят навярно се нуждае точно от теб. Защото за него ти си най-ценната гъба на света. И той може би е посветил живота си, за да намери точно теб. Значи, че точно ти си му необходима.
– Не вярвам – свиваше рамене и навеждаше глава гъбата.
– Ако искаш вярвай, отвръщаше люлякът. – Живял съм твърде дълго на тази земя, за да знам, че няма напълно безполезни и напълно вредни неща. Трябва да има някакъв смисъл. Всеки е роден с цел. Ти си толкова красива.
– Мда, и затова съм нещастна. Да ти кажа честно, предпочитам да бях една съвсем, съвсем обикновена безлична и с нищо не отличаваща се бяла печурка. А не да съм царицата на гъбите. Никому ненужна.
Люлякът замълчаваше, повдигаше вежди и въздъхваше дълбокомислено. Истината беше, че дори и той не знаеше за какво изобщо трябва да съществува такава безполезна гъба, но опитът му казваше, че няма нищо случайно на тази земя.
И за пореден път беше прав. Един ден до гъбата допълзя една бледо лилава гъсеница и с последни сили каза:
– О, най-накрая те намерих, принцесо. Дали би приела да спасиш живота на моя избледняваш вид?
– Гъбата погледна крайно учудено пришълката и отвърна:
– Дълбоко грешиш, скъпа. Който отхапе дори и едно мъничко парче от мен, непременно ще умре. Всички го знаят и дори не разговарят с мен. Направо ти се чудя как си дръзнала да се осмелиш да говориш с мен.
– Не! – настоявала гъсеницата. Сигурна съм, че в книгата на стария охлюв беше нарисувана точно ти. Ти и само ти си спасителката на нашия избледняваш вид. Моля те помогни ни. Позволи ми да си гризна само една хапка. Една хапка ще бъде напълно достатъчна за мен.
– Определено, като те гледам каква си мъничка. – поклати рамене гъбата. – яж, позволявам ти, разбира се, щом толкова искаш. За мен това е мечта – някой да ме пожелае. Но да не кажеш, че не съм те предупредила после като започнеш да ми се гърчиш и търкаляш, не мога да гледам умиращи нещастници. – каза гъбата.
Гъсеницата се повдигна колкото можа и си отхапа едно малко парченце от лилавата шапка на принцесата. Загриза я внимателно. Люлякът в това време беше съвсем притихнал и птиците, които обикновено обитаваха в клоните му сега гледаха ококорени. Всички тръпнеха в очакване.
– Ех, въздъхна люлякът – знаех си, че ги има всякакви. Жалко, че ще трябва после цяло лято да гледам трупа на тази лакома гъсеница и ще трябва да слушам истеричните тиради на нещастната гъба.
Чуваше се как гъсеницата доволно хрупа парченцето лилава гъба. Всички продължаваха да я наблюдават с безграничен интерес. И наистина нещо необикновено се случи. Бледата избеляваща гъсеница, започна да става все по-лилава и все по-лилава. След което изведнъж тя се превърна в красива пеперуда и литна. Кацна върху лилавата гъба и люлякът установи, че и двете са с еднакво лилав цвят. Лика прилика са си – помисли си той. Наистина са родени един за друг.
Лилавата пеперуда целуна гъбата и не можеше да й се нарадва:
– Благодаря ти. Ти ми спаси живота. – позволи ми да доведа братята и сестрите си, за да си хапнат и те малко от теб.
– Разбира се, извикай ги. – щастлива викала гъбата. И запяла:

Всеки е някъде някому нужен
най-нужен от всичко дори?
Дори да не знае, дори да не вярва
Така е, така е нали?

Но трябва да иска, но трябва да може
живота на друг да дари,
Само тогава празнува сърцето,
само тогава се раждат звезди.

- Люлякооо, – викнала гъбата. – Виж, виж и аз съм нужна някому.
– Казвах ли ти аз! – шумеше с лилавите си цветове люлякът и разпръскваше щастливата новина надалече.