Жълта приказка

Жълтото слънце беше застанало на пръсти и се взираше в далечината. Много му се искаше да разбере какво е онова жълто езерце, което се жълтееше в долината.
Но слънцето не беше единственото, което забеляза цъфналата полянка. Жълтокрилка веднага, след последната капка дъжд изпълзя от синята камбанка, където се беше скрила и бе моментално запленена от красотата на жълтото езерце. Тя бе очарована да види толкова много жълти като жълтички цветя.
Те жълтееха и жълтееха, грациозно поклащайки главички, в такт с песничката, която Жълтокрилка запя:

Жълто, жълто, жълто
навсякъде е жълто
в жълти пелерини
жълтурчета блестят.

Жълти са крилата,
жълти са полята
в жълтите зеници
усмихва се света.

– Здравейте – поздрави ги усмихнато Жълтокрилка.
– О, ти си поетеса! – заръкопляскаха жълтурчетата.
– Така ли? – зачудено се огледа пеперудката. – Аз винаги съм била жълта, така е.
– Не, не, ние говорехме за прекрасната песничка, която изпя.
– Аааа, това ли било да си поетеса? Да, съчиняваш песни ли? Наистина не знаех. – изпърха с криле Жълтокрилка. Тази песен е специално измислена заради вас. Тя не би съществувала, ако не ви бях срещнала.
– О – наведоха смутено глави жълтурчетата и запърхаха срамежливо с големите си жълти ресници.
– Значи ако съчинявам стихчета съм поетеса – изсмя се Жълтокрилка.
– Така каза вятърът. Той е поет. Още при първата ни среща, която не беше толкова отдавна той ни изрецитира поемата си за дъжда.
– Вятърът иска след всеки куплет да му ръкопляскаме, защото сме новите му приятели. – каза едно огромно жълтурче.
– Той каза почитатели, намеси се най-малкото от тях, което винаги внимаваше какво казват по-големите от него.
– Поети, приятели, почитатели, не е ли едно и също нещо – всички започват с П. – Намеси се едно трето глухарче.
– Хъм, да ви кажа честно никога не съм се замисляла за това. Аз дори не знаех, че съм поетеса.
– Както чухте за вятъра изглежда да е най-важното нещо на света. Или по-точно е много важно другите да мислят, че е поет. Да го слушат дълго и внимателно и после да му ръкопляскат, както и да му искат автографи. – поде пак първото, което явно разбираше нещата по-изотвътре.
– А какво е автограф? – полюбопитства отново Жълтокрилка. За нея всички тези неща бяха определено нови.
– Не знаем и ние. – чистосърдечно си признаха жълтурчетата, но довечера вятърът каза, че ще дойде пак да ни рецитира и ако слушаме внимателно ще ни даде по един автограф.
– Дано автографът да е нещо вкусно, нещо като медена роса. – замечта се най-малкото жълтурче.
– Вятърът каза, че пише с метафори. – намеси се едно разрошено жълтурче. – Каквото и да значи метафора, сигурен съм, че не се яде и съм почти убеден, че и автографът не се яде. Имам лошо предчувствие.
Предчувствието доста скоро се оказа вярно, защото изневиделица вятърът се появи и отдалече с наплюнчен пръст, хвана един облак и го довлече на полянката.
– О, имам нова почитателка – зарадва се той.
– Аз също измислям песнички. – каза възторжено Жълтокрилка.
– Да, да тя е страхотна поетеса – завикаха и жълтурчетата.
Тази новина обаче никак не зарадва вятъра. Той погледна към късата жълта рокличка на пеперудката и изсумтя:
– Поетеса. Ще те видим и теб поетесо. Колко сонета си написала досега? Колко стихосбирки си издала?
Жълтокрилка се смути, изпърха с криле, но този път не каза нищо, защото разбра, че ако сега попиташе какво е сонет, щеше да се изложи много, затова предпочете скромно да каже:
– Аз съм начинаеща. Всъщност аз отскоро съм пеперуда, но е толкова вдъхновяващо да срещнеш нови приятели, това е което ме кара да пея.
– Аха, начинаеща. Ясно. Сядай при жълтурчетата да се учиш, сега ще чета поемата за вечерта. И никой да не говори, че забравям докъде съм стигнал като започнете да си шушукате.
И Вятърът започна патетично и високо да декламира една безкрайно дълга поема. От време на време Вятърът спираше, за да си поеме дъх или да каже многозначително:
– Сега следва един особено силен момент, може да ръкопляскате.
Жълтокрилка и Жълтурчетата изобщо нямаха и на идея какво може да значи особено силен момент, но ръкопляскаха. Отначало силно и като че ли много на място, но после все по-слабо и все по-вяло. На Жълтокрилка й стана студено, защото Вятърът много ръкомахаше с ръце, а на Жълтурчетата взе да им се доспива. Те започнаха да се полюляват напред-назад и да дремят. Обаче вятърът така се беше вглъбил в себе си, че изобщо не забеляза. Той се разпалваше все повече и повече. Дори започна да вика толкова високо, че чак Кукумявките в гората, които се бяха събрали на среднощно кафе с кикот изкоментираха:
– Оня хохавелник вятърът, пак си е хванал канарчета за слушатели.
– Шшшт, да не чуе, че сме тук, защото веднага ще поиска да ни посвети някой мадригал и ще трябва да му ръкопляскаме после до зори.
Вятърът обаче видя една делегация светулки и реши, че те вероятно са по-достойни да получат автограф и хукна да им рецитира поемата за утрото. Ама на вторият куплет, слънцето взе, че изгря без никакво предупреждение и без ни най-малко уважение към неговото творчество, което определено го ядоса и той се юрна да си защитава авторските права.
Без него денят беше слънчев и безоблачен. Слънцето, Жълтокрилка и Жълтурчетата се събраха на полянката и цял ден се забавляваха. Пяха песни, разговаряха колко топъл и весел е жълтият цвят и колко са щастливи, че ги е събрал заедно. Те бяха толкова различни, но жълтият цвят ги обединяваше. И те можеха безкрай да си говорят и говорят. След обяд обаче вятърът се появи от север и разруши идиличната им седянка. Той надовлече няколко камари сиви облаци и обяви, че днес ще пише роман. Поезията била само за малки жълти писарушки, а романите били за сериозните творци като него. Никой не смееше да му противоречи. Той изгледа свирепо Жълтокрилка и тя литна към гората. Останал насаме с жълтурчетата, той им заповяда да мълчат и да слушат как твори. Едно от тях обаче има неблагоразумието да му каже, че той е скучен и те предпочитат веселите забавления с Жълтокрилка. Това определено много го ядоса и той бухна два облака един в друг. Чу се оглушителен трясък, след което той се развилня окончателно. През цялата нощ той крещя и вика, вика и крещя и на сутринта, когато Жълтокрилка литна над долината да търси жълтите си приятели, тя не можа да повярва на очите си. Те до едно бяха побелели.
– Това е от творчеството на вятъра. До едно оглушахме – каза едното.
Жълтокрилка бе готова да се разплаче, но жълтурчетата, превърнали се в глухарчета казаха:
– Хич не се притеснявай, Жълтокрилке. Скрий се някъде и гледай какъв номер ще му погодим на онзи Ветровития. Като се появи и като почне да бърбори, ние ще се разлетим във всички посоки и той ще остане без слушатели.
– Хитра идея. – отбеляза Жълтокрилка. А аз, аз кога ще ви видя, толкова малко бяхме заедно и сега вече искате да си ходите.
– Не се притеснявай, пеперудке. Докато слънцето грее и докато го има жълтия цвят, който да весели сърцата ние ще се връщаме винаги на тази полянка.