Тео и цветният лабиринт

Продължава от Тео и вълшебната лампа

Тигърчето Тео стисна здраво очи. Когато отново ги отвори, пред него избухна фонтан от различни цветове и тигърчето уплашено отново ги затвори. Любопитството му беше много голямо и затова лееекичко отвори едното си око. Беше попаднал в една голяма стъклена топка, оплетена с червена паяжина. Тръгна наляво, като викаше... Тео, Тео... но не го откри. Затова тръгна надясно и пак викаше приятеля с цяло гърло.
Изведнъж топката взе да позеленява и хоп, Тео се озова в поле от огромна зелена трева. Чувстваше се съвсем малък и незначителен. Счу му се, че наблизо съска змия и хукна да бяга, но едва не попадна в устата на гигантска зелена жаба.
Дали топката беше прекалено голяма, или тигърчето се беше смалило като муха, не можеше да разбере. За всеки случай това цветно кълбо наистина беше вълшебно. Но дали не беше прекалено страшно и опасно за едно малко плюшено тигърче?
След малко кълбото стана пък лилаво и на Тео му се привидяха стотици лилави люляци. Ухаеше на пролет и тигърчето се замая. Почти беше забравило за какво е тук. Започна да къса люлякови цветчета и да ги ръси наоколо.
– Люляков дъжд, люляков дъжд! – запя си тигърчето и реши, че никак не е лошо да си в омагьосана топка.
В следващия миг попадна в поле с рози. Ухаеше още по-хубаво. Цветовете искряха още по-красиво. И тъкмо да си откъсне едно розово цветче, картината отново се промени и Тео се озова на поляна с милиони жълти пеперуди, които пърхаха навсякъде с нежните си лимонени крилца. И точно когато беше забравил защо е в този цветен свят, той видя своя приятел Теодор. Теодор уж беше бебе, но вече не беше бебе. Той тичаше и ловеше жълти пеперуди. Смееше се и подскачаше.
Тигърчето много се зарадва, че най-накрая откри своя приятел. Както и предполагаше, малкият Теодор наистина беше влязъл в стъклената топка.

Прегърна го и го завъртя.