Тео и движещата се планина

Продължава от Не смей да си котка

Както си скачаше безгрижно Тео се натъкна на нещо необичайно – движеща се планина. Пристъпи леко към една огромна купчина пръст, която сякаш дишаше и мърдаше. Тео за първи път виждаше такова нещо.
— Здравей, планина! – поздрави за всеки случай Тео – въпреки че досега не беше чувал, нито пък виждал истинска жива планина. Както знаете, въпреки че беше плюшено тигърче, нашето тигърче беше много учтиво.
Но никой не му отговори. Тогава Тео пристъпи малко по-напред и видя безброй много малки мравки, които вървяха в редици. Някои от тях тръгнаха нагоре по крачето му.
Тео се уплаши – наглед малки, малки, но тези дребни многокрачковци крачеха много бързо и хем гъделичкаха, хем щипеха.
Тео заподскача наляво надясно, колкото сили имаше, за да се отърве от тях. Но не щеш ли падна точно в мравуняка. И тогава стана още по-лошо. Мравките го полазиха изцяло и той стана едно голямо движещо се мравешко кълбо.
Точно тогава на прозореца се появи белият домашен котарак, който вместо да помогне на Тео в борбата с мравките започна да се смее и да мяука безспирно.
— Хаха мяу, хаха мяу, мяу, мяу, хаха... – забавляваше се котарака.
Тео плачеше и викаше. Мяукаше и крещеше, но мравките не спираха да лазят навсякъде по него. Имаше чувството, че ставаха все повече и все повече.
Тео се търкаляше по тревата, но мравките се търкаляха и те заедно с него. Молеше ги да слязат, но те не го чуваха... Заповядваше им, но те не го слушаха.
И за да стане положението още по-лошо се появи онзи оранжев котарак на райета, който сутринта Тео беше помислил за тигър.
— Каква е тази кречетевина? – попита възмутен той, но един бърз поглед към Тео му беше достатъчен, за да разбере какво се случва.
Оранжевият градински котарак видя и белия пух на перваза и дали че не можеше да го понася дали защото му стана жал за тигърчето, каза:
— Не се безпокой сега ще оправим нещата — и със скокове се отправи към кухнята.
Само след миг съществото, което сутринта искаше да го разкъса сега изсипа цял един пакет захар съвсем близо до мяукащия и стенещ Тео и чудо.
Слухът за захарното находище в миг се разпространи из цялата мравешка колония и всички мравки под строй се отправиха да събират бялото злато. Мравките много обичаха захар.
И само след няколко минути нямаше нито една мравка по козинката на Тео. Той се поогледа, отдалечи се на почтително разстояние от мравките и благодари на оранжевия тигров котарак.
— Благодаря, ти постъпи като истински приятел.
— Няма проблем, знам и други начини да се отърва от тези малки досадници, но днес съм добър. – засука мустак котарака и великодушно се усмихна.
— Много, много ти благодаря – продължи Тео.
— Виждам, че не знаеш нищо за градината и нейните обитатели, но ела да отидем ей там на припек и ще ти разкажа много интересни неща.  Пък от кухнята взех и нещо за почерпка — и оранжевият котарак показа два големи кренвирша, които беше скрил под един храст.
Тео го очакваше голямо пиршество и най-неочаквано си беше намерил нов градински приятел. А като си помислеше, че само преди няколко часа не можеше да понася този котарак. Как се променят нещата... Никога не знаеш кой ще ти стане приятел и кой ще ти се притече на помощ, когато си в беда.