Не смей да си котка

Продължава от Тео и плюшените букви

Времето се затопли. Слънцето дружелюбно се усмихваше, а понякога се заливаше от смях от лъчи.
Тигърчето Тео и бебето Теодор все по-често и все по-дълго прекарваха време на вън – в парка, в градината, в гората... Ставаше все по-интересно! И все по-весело!
Тео се запозна с толкова много нови неща. А днес в градината видя и едно нещо, което много приличаше на него самия. Едно такова жълто с оранжеви ивици и се зарадва:
 – Тигърче. – Това трябва да е истинско тигърче.
Затова Тео забърза да се запознае със своя жълт събрат. Скочи от стола, претъркули се през поляната и застана до оранжево жълтото създание.
 – Здравей, тигърче – поздрави любезно Тео.
Но тигърчето нещо май не разбра, застана в застрашителна поза с настръхнала опашка и взе да съска.
Тигърчетата не съскат, разсъждаваше си на ум Тео. Да не би пък да е оранжева змия с крака.
 – Защо съскаш? Не си ли тигърче? – пристъпи напред Тео.
Ама съществото набедено за тигърче започна да фучи още по-страшно и да показва ноктите си.
Тео отскочи назад и започна да размишлява. Върви като тигърче, има опашка на тигърче, има и нокти на тигърче... ама май не е тигърче. Със сигурност не е плюшено тигърче и със сигурност няма добри обноски.
 – Извинявай, ама ти си много невъзпитан? Не са ли те учили на вълшебни думи като: здравей, моля, извинете...
Това вече дойде в повече на съществото отсреща, защото то направи един скок и аха, да одере пухкавата плюшена козинка на Тео.
 – А теб не са ли те учили да не влизаш в чужда територия? – профуча оранжевото нещо?
 – В чужда какво? – недоумяваше Тео.
 – Не ми се прави на гражданин и ми се омитай от двора. Да не те изподраскам на мига. – Наежи се оранжевото кълбо.
 – Ами този двор е и мой. – смело пристъпи напред и Тео.
 – Не! Тук живея аз, – тросна се другия. И няма място за две котки в градината.
 – Аз не съм котка. – отвърна Тео. – Ти котка ли си?
 – Котка съм. Ти какво си мислиш, че съм? И мога да ти докажа веднага какви остри нокти имам.
 – Аз си мислех, че си тигърче като мен. Аз съм плюшеното тигърче, приятно ми е!
 – Какво ти е приятно пък на теб?
 – Да се запознаем. – отговори Тео.
 – Аз не се запознавам с никакви други котараци. Махай се – казах ти.
 – Аз не съм котка. Аз съм тигър. – тропна с крак Тео.
 – Какъв тигър си? – поприбра опашка градинският котарак, защото си припомни, че беше чувал някъде, че тигрите са страшни.
 – Ами такъв – плюшен тигър.
 – А можеш ли да ревеш страшно и да скачаш надалече? – полюбопитства котаракът.
 – Мога, разбира се, само че на плюшения език на играчките! А ти можеш ли да мяукаш като котка?
 – Мога, че как не. Нали съм котка!
 – Нека да чуя, моля те, моля те – настояваше тигърчето.
 – Добре, ама после ще ми се махаш от градината. Мяуууу, мяууу, мяяяу – замяука котарака.
 – Мяууу, яяяяууу, аааууууу – опита се и тигърчето.
 – Ама нали не си котка, какво ми мяукаш.
 – Аз съм любознателен. – отговори Тео – обичам да уча чужди езици.
 – Любо... какво? – само ми нарушаваш дрямката на слънце. Щом не си котка, можеш да се помотаеш наоколо, без да ми досаждаш.
 – Ти не обичаш ли мисиите? Игритеее? – започна Тео – новите приятели, запознанствата, нали се сещаш...
 – Обичам да не ме тормозят.
 – Е, кой те тормози, аз съм само любезен.
 – Пак любо... това, любо... онова, твърде много думи знаеш и ми пречиш да спя. Я, бягай, малкия се разходи, после може и да си поговоря с теб. – и котаракът се обърна на другата страна и засънува.
 – Мяуу, ауууу, ооууу – започна да се упражнява Тео.
 – И не смей да си котка – в просъница го заплаши котаракът.
Тео заподскача към другия край на градината да търси нови по-интересни мисии и по-интересни събеседници.