Зелена приказка

На една зелена поляна, точно в най-зелената й част, живееше едно малко зелено скакалче. То се казваше Зинедин. По цял ден Зинедин се упражняваше да скача надалече. Ще кажете, какво има да се упражнява, нали е скакалец. Да, той беше скакалец и именно затова не се отказваше да скача и да скача, въпреки че едното му краче съвсем липсваше. Липсваше си по рождение. В началото Зинедин мислеше, че така е както трябва да бъде. Дори не разбираше защо всичките му далечни лели, доскачали от къде ли не, гледаха състрадателно майка му и постоянно му даваха да ближе захарна тръстика.
Когато попорасна и се опита да скача както всички останали по поляната разбра, че нещо не му се удава така лесно, както на другите. Всички наблюдаваха неговите жалки опити да скочи от едното камъче до другото. За останалите зелени скакалчета това не беше никакъв проблем, но за него беше сложно усилие. Скачайки от едното камъче до другото, които бяха седнали почти едно до друго, за да могат по-лесно да обсъждат всички случки в гората, скакалчето толкова се изморяваше, че трябваше да почива докато слънцето залезе.
– Безнадеждно е. – помисли си след един такъв опит Зинедин. – никога няма да мога да скачам като другите.
– Ква, ква и аз мисля така. По-добре да се откажеш. Опитай да си охлюв. Със сигурност ще ти се удава повече. – Квакна два пъти певицата от съседното блато, скачайки с огромни жабешки скокове и изчезна нанякъде.
На скакалчето му стана още по-тъжно, то не издържа и се разплака насред поляната. Седна на едно камъче и плачеше ли, плачеше. Цялото се тресеше от сълзи и стана още по-зелено от обикновено. То плака толкова дълго, че слънцето не издържа и се скри. Внезапно скакалчето се сепна и се уплаши от тъмнината, която се задаваше от запад. То тръгна накуцвайки, но изведнъж видя, че от проблема си бе направило още по-голям проблем. Около него всичко беше в сълзи. Беше се образувало едно малко солено езерце. Малко, но достатъчно голямо, за да може едно малко накуцващо скакалче да се удави в собствените си сълзи. То се опита да го прескочи, но започна да потъва в локвичката. Хвана се за една тревичка и с нейна помощ успя да се върне на камъка. Погледна наоколо. Беше станало тъмно и страшно. Задуха студен вятър. Скакалчето разбра, че колкото повече плаче, толкова повече проблеми си създава и затова стоеше безмълвно на камъка и се чудеше как да се прибере в топлото си легло. Опита се да вика:
– Мамо, мамо. – но гласчето му беше толкова тъничко и тихичко, че никой не го чу. Стана му студено и още по-тъжно. Не знаеше какво да направи, за да промени нещо. Представяше си огнището и виждаше как майка му слага топлата каша на масата. Как братчетата и сестричетата му с големи и красиви подскоци наскачват около топло ухаещата гозба. Как хапват прясна салата от глухарчета и как весело се смеят и си разказват за голямото надскачване през деня.
А той никога не можеше да участва в нито едно от всички тези забавления. Той хем беше скакалец, хем не беше. Защото не можеше да скача. Зинедин винаги трябваше да сяда отделно от другите на малко столче досами земята. Винаги когато другите отиваха с мама на пазар или на разходка, той си оставаше в къщи да рисува с един малък зелен пастел.
Зинедин седеше сам с тъжните си мисли и почти се беше примирил с тях. Реши, че така е най-добре. Да бъде сам и забравен от всички, като корабокрушенец на самотен остров. Зави се с едно листо и се загледа в звездите. Може би там беше изписан отговора на неговото голямо, изпълнено с болка ЗАЩО.
Зинедин от мислене позадряма, защото се беше схванал от студения нощен вятър и вече не можеше да мръдне дори и вкочанелите си ръце. Обаче чу гласове из тревата. Заслуша се. Това бяха неговите братчета и сестричета, които викаха с цяло гърло.
– Зинедин, Зинедин, къде си?
– Нима те ме търсят? – сепна се изненадано Зинедин. Те са забелязали, че ме няма.
Точно тогава над него проблесна силна светлина. Затвори очи.
– Ето го, ето го – викаше някой.
Когато отвори лекичко клепачката на едното си око видя, че това бяха няколко светулковци от местната пожарна команда. Целият отряд бе вдигнат под тревога в издирване на Зинедин. Когато бяха разбрали, че Зинедин е изчезнал, всички животни в гората бяха оставили топлите си легла, бяха обули високите си гумени ботуши и се бяха впуснали да го търсят навсякъде. Калинките бяха литнали към ягодовите насаждения в края на гората, Бухалът Буфало отиде да провери под големите дървета, които хвърляха най-черната сянка.
Майката на скакалчето плачеше и се вайкаше:
– Ох, сигурно го е смачкало нещо, той е такъв мъничък. Не може да го няма. Той не може да стигне далече. Сигурно някоя сврака чужденка го е изяла. Зинедин се повдигна на лакът и няколко силни светулковци с ярки лампи го грабнаха, пренесоха го през езерцето от собствените му сълзи и го занесоха при притеснената му майчица. Тя продължаваше да плаче и започна да го обсипва с хиляди целувки.
Скакалчетата скачаха наоколо и започна среднощна веселба. На никого не му се спеше. Всички се радваха, че намериха Зинедин жив и здрав. Катеричките прескочиха набързо до хралупите си и донесоха по една торба лешници и орехи, зайчетата донесоха моркови, мечетата дотъркаляха цяла делвичка с мед, щурците опънаха лъковете на цигулките си. И танците започнаха.

Скачаш най-далече,
скачаш през звездите,
надскачаш и мечтите
когато си обичан.

Когато си обичан,
за теб прегради няма
когато си обичан
щастието изгрява.

Майката на Зинедин го прегръщаше и целуваше, целуваше и прегръщаше и тихо му шепнеше.
– Зинедин, аз винаги ще те обичам. Обичам те не заради това, което можеш да правиш, а защото си моето момче. Без теб гората никога няма да бъде същата. И което е съвсем сигурно, аз никога няма да съм същата. Ако те бях загубила, с теб щеше да си отиде и част от сърцето ми.
Зинедин се беше сгушил тихо в прегръдките на мама и лекичко хлипаше. Този път от радост. Радваше се, че е обичан. Гледайки голямото импровизирано тържество в негова чест той разбра, че най-важното от всичко на света беше да бъде обичан, а не дали може да скача надалече.
На другия ден той продължи упражненията си, но вече всичко беше различно.
В гората пристигна доктор Щърк. Той беше малко щърб, но беше изключително добър доктор, с голямо и добро сърце. Доктор Щърб приши внимателно на Зинедин ново краче, направено от специални зелени борови иглички. И не след дълго и той можеше да скача, почти като другите.
Братчетата и сестричетата му го окуражаваха и му показваха как да скача по-лесно и по-надалече. Жабата певица дочула за постиженията на храбрия скакалец доскача от блатото, захапала една огромна бяла лилия и смутено каза на Зинедин:
– Заповядай, това е за теб. Ти си наистина истински скакалец, не само защото вече можеш да скачаш толкова добре, а защото вярваше, че го можеш дори когато нямаше никаква надежда за това.