Феята на цветовете

Някъде тук живее едно малко момченце. То е малко палаво, но много умно и много мило дете. Има красиви очи, като току-що узрели бадеми и сериозно любопитен поглед.
Може да си го виждал в магазина или на пързалките в парка. Може да си сядал с него да закусваш на една маса и даже самото то може да ти е приготвило закуската. То прави незаменима с нищо попара – натрошава една филийка хляб в малка жълта купичка, поръсва внимателно мъничко захар отгоре и после мама сипва топлото мляко. Сети ли се? А, да, може да си го виждал в огледалото дори? Ако ли не, бързо затвори очи и сега ще ти разкажа за него.
Когато един ден това малко момченце, ненадейно се появи в голямата къща – то тогава беше още по-малко, но все така мило дете, – обаче съвсем бързо научи имената и буквите на всички наоколо. Научи какво ядат зайчетата и как се яздят понита. Научи как се готви грах и как се строят замъци. Научи се дори да разглобява и сглобява багер, да рисува птица. Научи се да говори с познати и непознати по телефона и надълго и на широко им обясняваше и обясняваше всичко, което толкова много го впечатляваше.
То наистина беше научило много неща, но не можеше да разпознава цветовете. Постоянно питаше: “Това какъв цвят е. А онова там? А кончето бяло ли е?” Виждаше любимата си синя блузка и казваше, че е черна, червените панталонки според него бяха зелени. А светофарите си мигаха и светеха както си искат. Майка му като всички майки взе да се притеснява, че момченцето вижда всичко в един и същи цвят. Една вечер тъкмо когато слънцето позлатяваше покривите и небето се покриваше с разцъфнали теменуги се появи една приказна фея. Тя лекичко застана зад загледаната в далечината майка и тихо каза:
– Здравей! Знам за какво си мислиш.
Майката стреснато се обърна.
– Мислиш си за някого, когото обичаш, нали?
– От къде знаеш за какво си мисля и коя си всъщност ти?
– Аз съм фея, не забелязваш ли?
– Хъм, каква фея си, не виждам да имаш вълшебна пръчица?
– Приказна, разбира се. Аз съм феята на цветовете. Приятно ми е? – подаде ръка феята и отметна пъстроцветния си шлейф, който блестеше в цветовете на дъгата. – На мен пръчици не са ми нужни. Вълшебствата са ми в сърцето. Ако погледнеш в очите ми ще разбереш.
Майката седеше и премигваше изумена. Очите на феята бяха сини като пролетни изворчета, в които се оглеждат люлякови облаци. Не, те бяха зелени като току-що изкъпана от дъжда поляна или по-скоро бяха като кестени, сгушени в пъстроцветно легло от есенни листа. Всъщност те събираха всички цветове и не можеше да се определи истинският им цвят.
– Не знам, не знам какво да кажа – мислех, че само децата могат да виждат феи и да говорят с тях. Даже си мислех, – простете за откровеността, – мислех си, че феите не съществуват, а майките ги измислят, за да накарат децата да спят спокойно на загасена лампа, да си изяждат закуската и да си мият зъбите.
– Права си, някои си измислят. Но всъщност, само онези, които имат детски сърца могат да виждат феи. Затова повечето родители смятат, че децата им си измислят въображаеми приятели. Но това разбира се съвсем не е така.
– Невероятно. А ти, таковата защо си тук?
– Заради теб и заради малкия, разбира се. Не искам да се притесняваш повече. Майката я погледна умислено и недоверчиво.
– Няма какво да се чудиш. Вие майките си мислите, че вие сте тези, които научавате децата на всичко и че те без вас няма да могат да научат нищичко, но всъщност изобщо не е така.
Ние феите сме тези, благодарение на които детството е винаги незабравимо. Аз съм тази, която уча децата на цветовете. Ако някога децата изчезнат и ако някога и цветовете изчезнат, а това със сигурност ще стане в един и същи миг, защото децата са цветовете на живота, аз ще умра. Ще се стопя като пролетна дъга след дъжд и ще изчезна.
Майката мълчеше. Феята я обгърна с шлейфа си и каза:
– Обещавам ти, че съвсем скоро твоето момченце ще различава всички възможни цветове и ще може да им се възхищава, да ги разбира и да ги чувства. Аз ще идвам всяка нощ и ще му разказвам цветни приказки.
– Мамо, мамо – искам приказка, моля те. Не мога да заспя без приказка. – прозвъня едно детско гласче и босите крачета затупуркаха по пода.
– Идвам, идвам. Защо пак тичаш бос? Бързо обувай джапанките и в банята. Приказката после. – като каза това, жената мигновено се обърна към феята, но тя вече била изчезнала. Хъм, нали щеше да разказва приказки? – зачуди се тя.
– Вземи зайко, вземи зайко – той иска да му разкажеш и на него приказка.
– Добре, добре... първо зъбите. Много приказки ми се събраха.
И всички вкупом се отправиха към банята. После те се сгушиха на топло под сините чаршафи на мечета и приказката започна с първата усмивка на една синя звезда.