Бяла приказка

В една голяма, голяма бяла страна, която всъщност беше една малка бяла стая пълна с бяло брашно, живееше една мъничка, мъничка бяла мишка. Тя живееше там заедно с малките си бели мишлета. Бялата мишка се казваше Бела. А имената на мишлетата не ги запомних, защото бяха толкова много. Единственото, което помня е, че всички те започваха с Б. И вярваха, че светът е бял и винаги е бил бял.
А какво беше светът? Светът това беше един голям хамбар. Хамбар, в който можеш да срещнеш или малки бели мишки, които цвъркат добродушно или котараци, с остри нокти и настръхнали опашки. Както виждате, светът, т. е. хамбарът е едно противоречиво място, донякъде приятно и уютно, донякъде изпълнено с многобройни опасности.
Всъщност белите мишки живееха много обикновено, но щастливо. Мама мишка ставаше с проблясването на първия бял слънчев лъч и започваше да разточва мека бяла баница. За баницата избираше най-хубавото бяло сирене. Обикновено вареше бяло прясно мляко, което намираше всяка сутрин в предверието на света. Тя просто отиваше до там с една малка бяла стомничка и си гребваше. Това правеше малките бели мишленца много, много щастливи. Когато беше празник, а това се случваше често, мама мишка правеше палачинки със сладко от бели череши или меки топли мекици поръсени с пудра захар. Когато мишленцата надушваха сладкото ухание на нещо топло и печено веднага отваряха очички и се втурваха към огромната бяла трапезария. Сядаха на малките бели столчета с резбовани сърчица по тях и започваха да ядат направо с лапички. Омазваха си мустаците, окапваха си пижамките и примираха от удоволствие. Мама мишка ги поглеждаше начумерено, но като виждаше щастливо вирнатите им нослета, ръцете й се снишаваха и сами посягаха да отворят още едно бурканче сладко. Тя се усмихваше и доливаше на всички мляко, с току-що избита бяла пухкава сметана. Мишлетата с вирнати нослета викваха – “Ти си най-добрата майка на света. Обичаме те, маминко!” Тя отпускаше ръце, оправяше си побелелите от брашно и грижи по мишлетата коси и ги строяваше в редичка пред вратата на банята. Там почваше едно плискане и пляскане, едно търкане и тракане, докато всички мишленца не бяха чистички и готови за нови подвизи. Те набързо нахлузваха белите панталонки и белите роклички, белите блузки и белите елеченца. Обуваха белите чорапки и поизбелелите маратонки. Нахлупваха белите шапки и се втурваха към новите си бели мишешки приключения.
На следващата сутрин точно на закуска, когато мишлетата сладко-сладко си хапваха бяло черешово сладко и се замеряха с парченца масълце, чух имената на всички тях. Чух ги, защото те постоянно си подвикваха:
– Бертолино, дръж. – И естествено Бертолино вече беше с голяма бучка масло на носа.
– Бетина, не ми взимай от сладкото.
– То не е само твое, мама го даде на всички.
– Да, но ти взимаш най-много от него. И то все откъм моята страна.
– Не е вярно, не е вярно.
– Мамоооо, Бибо разля млякотооо.
– Берта, не ме ритай.
– Бералдиньо, престани да ми дърпаш опашката.
– Беатрис, Беатрис, дай си ми лъжичката.
Беатрис. Бетина. Бертолино. Буболино. Бералдиньо. Б. Б. Ббббб..., съвсем се обърках. Май не можах пак да запомня имената на всичките мишлета, които викаха, скачаха, мляскаха и сумтяха на масата в трапезарията.
Но сега ще разкажем за Бетина. Нали искаше да разкажем за нея? Тя беше най-любопитното мишленце.
Малката любопитка в голямото мишешко семейство. Всъщност аз не съм ви казала, че семейството бели мишки се състоеше от единадесет малки бели мишленца: пет момиченца и шест момченца и разбира се от мама Мишка. Вече разбрахте колко рано става тя и какви вкусни палачинки прави.
Та за Бетина ви казвах, тя щом отвореше очи и веднага започваше да пита.
– Защо сиренето е бяло, мамо?
– Защото се прави от бяло мляко, мила. – отговаряше търпеливо майката.
– А, да, разбирам. Значи бялото мляко се прави от бели крави. – мъдро заключи Бетина.
– Да, нещо такова. Самите крави произвеждат бялото мляко. Но аз никога не съм виждала кравите, доколкото знам, те живеят доста далече от нашия свят. – сподели майката, докато разбъркваше с голяма дървена лъжица белия боб, който къкреше в гърнето.
– Аха, ясно. Значи има други светове от други цветове. Нашият свят обаче е най-красив, защото е бял, нали, мамо?
– Да, нашият свят е красив и бял. – съгласи се майката. Ще ми подадеш ли солта, моля те?
– Разбира се, мамо, нали и тя е бяла? Кой прави солта, мамо?
– Не знам – чистосърдечно си призна майката. – Аз я вземам от една голяма бяла кутия и от както познавам този свят, бялата кутия винаги си е била там и винаги е била пълна със сол. Това е хубавото на нашия свят, че той е винаги един и същ.
– Захарта също е бяла. – уточни Бетина и хукна по-подробно да изследва белия свят. Светът е винаги един и същ, размишляваше мишлето. Как може нещо да е винаги същото? Всъщност това е толкова невероятно, както и нещо да се променя постоянно. Аз винаги съм била мишка, да, от съвсем, съвсем мъничка. И винаги съм била бяла. Значи не се променям. Не, като се замисля, се променям. От както започнах да ям по две бучки сиренце за закуска съм пораснала с цели два миши сантиметра. И сега дали съм се променила? Ама ако аз съм се променила значи ли, че и светът се е променил? Тя се огледа загрижено наоколо.
Ох, става наистина сложно. Трябва да попитам бързо някого. А, ето кого – Белият Бухал Всичкознай.
– Чичо Всичкознай, чичо Всичкознай – светът променя ли се когато аз се променям? И когато светът се променя аз променям ли се?
– Ъ, – промърмори бухалът. – Остави ме да спя.
– Нали си Всичкознай, нали всичко знаеш.
– Мда, така е. – Самодоволно поклати глава бухалът. – Всичко знам, наистина. Няма какво ново да науча. Затова мълча.
Бетина след това изказване дълго премигва на парцали като мишка в чувал брашно. Накрая тръсна мустачки и си каза храбро.
Аз и сама ще науча всичко за света. Но затова ще трябва време. Ще трябва да ям повече сирене, за да порасна по-бързо. А когато порасна непременно ще науча отговорите на всички въпроси. И дори ще науча въпросите на всички възможни отговори. И тя с решителни стъпки се запъти към килера. Отвори с мъка голямата му бяла врата. Настани се като на голям бял фотьойл върху бялата бучка сирене. Отчупи си едно прилично голямо бяло парче и замислено го загриза.