Момичето, което говореше с врабчето

Имаше едно момиче, което се казваше Ина и имаше дълги черни коси и големи зелени очи. То беше винаги тъжно и рядко излизаше на разходка. Все си седеше само и гледаше далече, далече. То не говореше с никого, освен с едно малко кафяво врабче. Ина му оставяше трохички на перваза и врабчето я гледаше с благодарен и разбиращ поглед. Ина му говореше дълго и продължително. Тя говореше само с очи, но врабчето винаги я разбираше.

Една сутрин тя погледна към току-що окъпания от краткия пролетен дъжд люляк. Гледаше го замислено и вглъбено, все едно искаше да провери каква тайна се крие във всяко едно от цветчетата.
– Той никога не ти е подарявал люляк, нали? – казваше замислено врабчето.

Ина поглеждаше врабчето и очите й ставаха още по-зелени, като зелената морава, към която тя насочваше погледа си. Тя цялата беше покрита с малки детелинки, които се гушеха една в друга.
– Разбирам – поклати глава врабчето. – Той никога не е седял цял ден заради теб на поляната, за да открие в тревата единствената четирилистна детелина. Той не би си губил времето да я търси.

Момичето отмяташе косите си и поглеждаше небето. Гледаше го дълго, точно толкова дълго и мълчаливо, колкото гледаше и поляната. Небето беше чисто синьо, само с едно облаче, което приличаше на колесница с големи бели коне.
– Той никога не ти е предлагал да те отведе надалече и да бъде завинаги с теб.
– Но защо тогава очите ти винаги говорят за него? – изобщо не можеше да проумее врабчето. – Защо винаги го чакаш?

Момичето затваряше прозореца, затваряше очи и се заглеждаше дълбоко, дълбоко в себе си.