Вълшебната среща на малката кибритопродавачка и шантавия заек

Много хора се бяха събрали да видят момиченцето. Някои се разплакаха, а други сваляха шапка. Наблизо мина един човек с куфарче и бяла престилка. Човекът отиде при тълпата, разбута хората и застана най-отпред. Извади лекарски слушалки и започна да я преглежда. След малко се усмихна под мустак и каза:
– Жива е, сърцето ѝ тупти. Ще я взема в болницата, за да я прегледам по-добре.
Хората се зарадваха и бързо се разотидоха. След малко се появи синът на доктора с един мъж, който носеше носилка. Те я сложиха на нея. Синът на доктора – Петър – гледаше учудено. През целия път той не свали очи от момичето. Те стигнаха до болницата и бързо я настаниха в една стая. Петър остана при нея. Той я гледаше как спи и сънува.....

... В една гора, в която птичките чуруликаха, поляните бяха покрити с божури и винаги беше пролет имаше една дълга пътечка. Точно на тази пътечка се озова малката кибритопродавачка. Тя се огледа и на няколко крачки от себе си видя един чисто бял заек, който изглеждаше странно. Той имаше черни ботуши и лилав шал. Момичето спря, разтърка си очите и погледна отново към заека, който стоеше мирно на пътя.
– Момиче, какво си ме зяпнала така, все едно не си виждала заек с черни ботуши и лилав шал?
– Не съм. – отговори тя.
– Е, вече видя. Но аз имам нужда от помощ. Наближава буря, а няма къде да се скрия. Ще ми помогнеш ли?
Малката кибритопродавачка се учуди как така заекът говори, но се сети за кутията си, която беше сравнително голяма и му я подаде.
– Благодаря. Понеже ти ми помогна, аз също ще ти помогна. Когато си в беда, просто извикай силно „Хоп-скок, хоп-скок, идвай Зайо бързоног“ и аз ще дойда. Разбра ли?
– Да, благодаря ти.

Момиченцето продължи по пътеката и стигна до голяма сива сграда. Тя влезе вътре следвайки коридора, влезе в една стая. Там видя наредени като облачета на тавана един след друг целия си живот. Всичките тъжни, забавни и смешни мигове. Седя дълго и когато изгледа всичките си спомени, тя видя и живота на други деца, които като нея бяха изоставени и принудени да бъдат сами, дори на Нова година. Момичето гледаше дълго. Една малка сълзичка потече от окото ѝ и продължи пътя си по румената ѝ бузка. Тя се обърна и понечи да излезе, но вратата беше заключена. Тогава се сети за заека и го повика. След 2 секунди зайчето беше до нея.
– Зайо, как сега ще излезем оттук?
– Лесно, но ще трябва да почакаме малко.
– Добре, но какво ще правим сега?
– Ще си говорим за живота, за Нова година. Разкажи ми нещо.
– Ако някой ме осинови, ще направя училище и къща за сирачета, за да не страдат и да си имат дом, в който да прекарат Нова година на топло. Искам и те да могат да усетят празника, както другите деца. С много подаръци, елха и много усмивки по лицата на хората.
– А, виж! Вратата се отвори. – каза заекът. Тръгвай бързо.

Момиченцето излезе от стаята и това беше краят на съня ѝ. Тя отвори очи и Петър скочи от стола.
– Добре ли си?
– Да, мисля, че съм добре.
– Една дама иска да те осинови, искаш ли да се срещнеш с нея? – каза той.
– Да, разбира се.
Малката кибритопродавачка грейна като слънце от чудесната новина. Момчето я заведе в коридора на болницата, където чакаше старата жена. Момиченцето прегърна милата старица и тръгна с нея. По пътя видя заека, който и намигна весело.

След няколко години, когато порасна голяма, момичето построи училището, за което мечтаеше и стана учителка. В този ден тя сбъдна своята детска мечта и направи света по-хубав. А на Нова година всички деца бяха щастливи.

* * *

Избрах да променя края на тази приказка, защото искам да завършва весело. На Нова година, всички деца и възрастни, трябва да са щастливи и весели. Те трябва да забравят всички лоши неща и да се радват на прекрасния празник, защото на този ден всичко е магическо.

Участва в конкурса на „Забавното четене“