Вярвайте в чудесата!

Последната клечка блесна и озари лицето на бедното момиче. Няма повече клечки, няма и кибрит, няма повече какво да губи. Момичето реши да се наслаждава на светлината и да си спомни най-щастливите моменти с близките си. Сети се за своята баба. Тя беше бедна, но мъдра жена. В трудни моменти, тя често събираше дланите на ръцете си и тихичко си шепнеше някакви неща. После сякаш ѝ ставаше по-леко, защото вярваше, че всичко може да се оправи и да има хубав край. Добра жена беше бабата, но за зла участ лоша болест я налегна и си отиде от този свят. Когато пламъкът на клечката отиваше към своя край, момичето затвори очи, събра дланите на двете си ръце и тихо изрече „Искам... искам всички хора по земята да бъдат щастливи! Искам да има топлина, която се вижда в очите на хората! Знам, че само чудо може да спаси и промени живота ми. Аз вярвам в чудеса! Искам да бъда щастлива!“

И чудо стана в този момент. Не фея, но добра жена минаваше по пътя. Тя видя момичето и бързо закрачи към него:
– Защо си тук, мила? Какво се е случило? Хайде да отидем на по-топло място!
Момичето погледна жената с насълзени очи. Не каза нищо. Беше измръзнала от студ, но по погледа и лицето се четеше „Благодаря!“. Жената му подаде ръка и му помогна да се изправи. Живееше наблизо. Лека-полека стигнаха и до нейната къща.
– Заповядай, моето момиче! Това е моя дом. Малък и скромен е, но мисля, че тук ще се чувстваш добре. Ще намерим и какво да ядем – усмихна се старата жена и се завтече към шкафа.
Момичето седна до огнището. Колко беше светло и каква топлина идваше от него! Не можеше да повярва, че всичко това му се случва.
– Ето, мило момиче! Днес направих баничка. Нали посрещаме Нова година. – отново с усмивка рече бабата и подаде най-голямото и хубаво парче от баницата!
– Благодаря! Не знам как мога да ти се отплатя!? Какво да сторя за добрината ти?
– Хах, мила! Всеки човек на мое място би го направил. Та нали сме хора – трябва да си помагаме! Пък и знаеш ли – ти ще ми направиш голямо добро, ако решиш да останеш при мен. Аз съм сама. Имам синове и внуци, но работят в големия град. Кой се сеща за баби в тези забързани времена? Ако останеш при мен, по-леко ще минава времето.
– Ооо, с най-голямо удоволствие! Аз имах баба, която приличаше на теб. Когато ми говориш, много ми напомняш за нея. Мога ли да те наричам бабо?
– Да, момичето ми! От днес нататък ти си ми като внучка – отново се усмихна бабата и погали русите къдрици на момичето.

От този ден бабата и момичето заживяха щастливо. Тя вече не беше кибритопродавачка. Помагаше на баба си в къщната работа, заедно правиха вкусни курабийки и разни други неща. Бабата научи момичето да чете и пише. Навремето беше учителка и имаше опит в тия неща. Момичето често взимаше книги от стария рафт и опознаваше света чрез буквите. Истинско чудо! Малки книжки, а говорещи толкова много! Тя беше щастлива. Имаше всичко, за което някога така силно мечтаеше. Не беше забравила за студената, мразовита нощ, за последните клечки, за добрината на старата жена, затова често затваряше очи, събираше дланите на ръцете си и шептеше „Благодаря!“.

Всеки човек заслужава да бъде щастлив. Може би някой точно в този момент има нужда от помощ, от подкрепа, от силна прегръдка. Докато носим добротата в себе си и имаме желание да помагаме, чудесата ще продължават да се случват. Аз вярвам в тях!

Участва в конкурса на „Забавното четене“