Стражите не играят в снега

Продължава от Ледените изтребители атакуват

Тигърчето Тео и момченцето Теодор вървяха един до друг. Момченцето беше хванало тигърчето за опашката, а тигърчето беше хванало момченцето за зеленото му шалче.
Така те бавно пристъпваха в снега, който беше пухкав и мек като гъши пух. Тигърчето взе да си влачи крачетата и да върти очи.
Толкова топъл и мек сняг! Толкова прекрасно! Толкова снежно! То не разбираше в какво толкова бяха виновни.
Нито са счупили нещо. Нито са разсипали нещо. Нито са обидили някого.
Просто се пързаляха и се забавляваха.
Накрая не издържа и каза на единия от летящите прилепи, които летеше най-близо до него.
– Виж колко е пухкав снегът, вместо да се отъркаляме хубаво и да поиграем, вие ни влачите при някакъв си крал.
– Ние не играем! Ние сме стражи! – отговори отсечено по войнишки прилепът.
– Но как можете да живеете на такова приказно място и да се занимавате с такива глупави неща като стражарството... – подзе и момченцето.
– Ъ? – Опулиха се още няколко прилепа, въпреки че и без това не виждаха много добре.
– Наистина ли по цял ден стоите тук и чакате някой да влезе в пещерата, че да го заведете при краля? – недоумяваше тигърчето.
– По цял ден и по цяла нощ! Тъй верно! – отвърна стегнато един от прилепите.
Тео и Тео се ококориха още повече.
– И по колко, такова, напушители хващате на ден? – попита тигърчето.
– Нарушители иска да каже? – поправи го момченцето. – Напушителите пушат, а нарушителите рушат. – обобщи познанията си Теодор.
– Вие сте първите! Напушители, нарушители... все тая! Вие сте първите, които влизате тук, така или иначе. – с възторг отговори друг прилеп.
– И ще се отнесем с цялата строгост на закона. – изкряка трети прилеп.
– Наляво! – изкомандва един по-бляскаво снежен прилеп.
И всички полетяха във формация наляво.
Тигърчето обаче си беше любопитно и не можеше да спре да пита. Побутна своя приятел Теодор и му пошушна:
– Тези снежни прилепи не ти ли изглеждат малко луди?
– Ами... – мислеше момченцето – ами не са много нормални и според мен.
– А може да не знаят какво значи да играят? – предположи тигърчето.
– Те не виждат много добре, но чуват ехото. – каза момченцето, като си припомни какво пишеше в книжките за прилепите.
Тигърчето обаче продължи да бърбори и да ги разпитва.
– Значи седите си тук от цяла вечност и пазите пещерата, в която така или иначе никой не влиза? – чудеше се на глас тигърчето.
– Освен по случайност! – допълни момченцето.
– Какво е случайност? – подръпна го за палтенцето тигърчето.
– Ами такова, като да паднеш в дупка, без причина. – умно отговори момченцето.
– Е, не беше без причина – заоправдава се тигърчето – подхлъзнах се.
– Добре, де, добре... мълчи сега, щото тези прилепи може да са лоши и да ни изядат.
– Леее! – не се бях сетил, сви се на топка тигърчето.
Но Тео си беше такъв, не можеше да мълчи, особено когато ставаше дума за пълното му с меки бели топчета коремче, но продължи да си влачи крачетата и да се наслаждава на топлото пухено нежно докосване. Минаваха върху изящно избродирани ледени завеси, отвесни ледени скали – пързалки и огромни ледени огледала, които бяха идеални за кънки на лед. Теовците бяха възхитени, но коремчето на малкото тигърче започна да го присвива, крачетата на момченцето започнаха да не се подчиняват.
А колкото повече приближаваха до двореца на краля, толкова по-красиво ставаше всичко и толкова по-страшно за Теовците.
Накрая тигърчето не издържа и възможно най-учтиво пак попита един от сребърните изтребители:
– А извинете, сър, Вашият крал, такова, лош ли е или е много лош, или е малко лош?
Или пък е мъничкооо добър. – с надежда предположи тигърчето.