Портокаловият телепорт

Продължава от Бонбонената зала

Бонбонената зала беше най-вкусното преживяване на двамата приятели. Момченцето и тигърчето много обичаха бонбони. Всякакви бонбони: желирани бонбони, карамелени бонбони, шоколадови бонбони. С ядки и без ядки, с пълнеж и без пълнеж.
Този свят на белите прилепи беше най-прекрасния, от всички, в които бяха попадали.
Единодушно решиха, че искат да останат завинаги тук.
– Няма ли да ти е мъчно за твоята майка? – учуди се бялата прилепка и ги поведе по тесните коридори към следващата зала.
Теодор се замисли. Много му се искаше да остане тук, но колко ли време се е минало и какво ли прави неговата мама Лили? Дали е плакала за него, дали го е търсила, дали са се минали много, много години и вече всички са го забравили? Момченцето вървеше и се чудеше. Ставаше все по-тъжен и по-тъжен. Вървеше все по-бавно и по-бавно. Спря да вижда гроздовете шоколадови стафиди, които висяха от таваните, портокаловите корички, покрити с черен шоколад и сушените смокини с шоколадов мус.
Така неусетно стигнаха до портокаловата завеса. Тя беше изработена от желирани парченца портокал. Все едно трептеше и леко се движеше.
Тигърчето скочи напред и я заоглежда.
– Великолепна изработка! – заключи то, като един вещ познавач на бонбоненото изкуство.
Теодор замислено погали портокаловата стена. И изведнъж ръката му просветна и изчезна. След секунда изчезна и самият той. А момченцето беше хванало тигърчето за опашката и опашката засвети, а след миг и тигърчето изчезна.
– Сладки сънища, мили мои гости. – Помаха с бялото си крило мама Мия и се усмихна с големите си лилави очи.
Преди да се осъзнаят Тео и Тео се озоваха под една ледена пряспа сняг. В далечината чуха глас.
– Тео, Тео, Тео...
– Какво става? Много е студено! – потърка очи момченцето.
– Как сме паднали в тази дупка? – зачуди се и тигърчето.
– Мамооо! – уплаши се момченцето.
– Тео, Тео... – чуха отново гласа на мама Лили.
След малко видяха Мама Лили и някакви други хора да се надвесват над тях.
– Момченцето ми, момченцето ми... повтаряше мама Лили и го прегръщаше.
Когато всичко свърши и най-сетне се прибраха у дома, приятелите установиха, че миришат на карамелки и портокалки.
Мама Лили час по час пипаше челото на Теодор и го гледаше притеснено.
– Мамо, може ли шоколадче? – проговори Тео.
Това беше най-щастливия миг за мама Лили. Като че ли никога не му беше давала шоколадче с по-голямо желание.
Момченцето пъхна едно парченце в устата си и се усмихна.
– Дай на мен, дай на мен – дърпаше го за ръкава и тигърчето.