Ледените изтребители атакуват

Продължава от Какво е свободно падане?

Теовците разбраха, че са попаднали на невероятно приказно място – където ледът е хлъзгав и гладък, но топъл.
– Ледът не се разтопява! Виждаш ли? – посочи една ледена висулка Теодор.
– Защото е зима! И има снежини – подскочи тигърчето.
То се опитваше да свали ледената близалка с опашката си.
– Да, но е топло! Не усещаш ли, че мустаците ти не са замръзнали като преди малко. Тук е лятооо. Снежнооо лятооо. Хем може да се пързаляш по цял ден, хем да не настиваш.
– И да не ти мръзнат лапичките! Страхотнооо! – подскочи тигърчето.
– Да! Попаднахме на невероятно място. – усмихна се и момченцето.
– Гледай! Гледай! Какви пързалки! – викна тигърчето.
– Колко са многооо, като лабиринтиии. – ахна и момченцето.
– Да се спуснем. – преметна се през глава тигърчето.
– Неее! Пак ще се загубим! – дръпна го за опашката Теодор. Че ти не помниш ли, че вече се загубихме. Паднахме в дупката и няма как да се върнем горе.
– Първо да се наиграем. – предложи тигърчето и хукна.
– Да де, да не се загубим пак един от друг. – викна след него момченцето.
– Аааа, да! Да не те мисля за Ехото! – зари нокти в снега тигърчето.
– Като спомена Ехото – ти как мислиш – дали няма някой, който някой, който да е, да е...
– Да си е негово това? – усъмни се съвсем лекичко тигърчето.
– Ми, ми не знам! – призна си момченцето.
– Ами тогава да играем и да се пързаляме. Ти ще ме хванеш за опашката, а аз за шапката и няма да се разделим.
Тигърчето на всяка цена искаше да играе и да играе. И въобще и изобщо не се притесняваше, че се е загубило. То не се чувстваше никак загубено, а много намерено. Ето на това му се казва да попаднеш на правилното време и на правилното място. Това място беше идеалното място за зимни игри на топло.
– Да не губим време! – викна Тео.
– Да се спуснем в този лабиринт. – отговори Тео.
Двамата приятели се прегърнаха и скочиха в един огромен и стръмен леден улей, който се виеше из цялата пещера. Но те бяха смели и искаха да играят и играят. Затова и не мислеха за опасностите. А те се появиха още на първия завой. С яростно свистене към тях се насочи група ледени изтребители.
– Аааааааааааа! Запищя Тео.
– ООооооооооооо! Закрещя и Тео.
– Ииииииииииии! Засвистяха и изтребителите.
Мигом изтребителите застинаха на място. Тео и Тео се изумиха. Та това бяха, та това бяха – цяла група ледени прилепи. Приличаха много на лилавия плюшен прилеп, който живееше на гардероба, но бяха прозрачни и светеха.
– Ехааа! – много сте яки – изпусна думите тигърчето.
– Заболя! – каза един от ятото изтребители.
– Какво е заболяло? – не разбра момченцето.
– Заболяха ни ушите от вашето пищене. – отвърнаха в хор прилепите изтребители.
– Ъ? – завъртя очи и уши тигърчето.
– Аааа! – каза момченцето. А, да, те се ориентират чрез звуците. Извиняваме се! – побърза да каже момченцето.
Защото се сети, че го бяха учили винаги да се извинява.
– Как намерихте нашата пещера? – попита един от по-големите прилепи.
– Да ги заведем при краля! – каза друг. Или направо да ги хвърлим в ямата! – каза трети.
Прилепите ги гледаха подозрително, проблясваха с крила и пак ги гледаха и накрая ги поведоха нанякъде.
– Страх ме еее! – разплака се тигърчето.
И затрака със зъби нищо, че в тази ледена пещера беше топло, а зъбите му бяха плюшени.