Мама Мия, кралят прилеп

Продължава от Стражите не играят в снега

Най-накрая стигнаха до тронната зала на краля. Струеше мека бяла светлина. Имаше дантелени завеси, изплетени от най-прекрасни снежинки. Ако не беше страшно, приятелите щяха да изпаднат във възторг от толкова много бяла красота. Залата беше огромна, цялата в ледени огледала и пухкави бели възглавници. Те пристъпваха бавно и неуверено. Оглеждаха се във всички посоки. Стражите бяха останали на входа и не смееха да влязат по-навътре.
– Виждаш ли някого? – попита тихо Теодор.
– Не! – никого не виждам. – още по-тихо отговори тигърчето.
– Чуваш ли някого? – отново предпазливо попита Теодор.
– Не! – каза тигърчето – освен нашите стъпки и моите плюшени зъбки, нищичко друго не чувам. – Странно! – прошепна момченцето.
– Мноо-о-о-ог-о стр-а-а-н-н-н-о... – заекна на няколко пъти и тигърчето.
– Е, колко странни приключения са ни се случвали, едно повече или по-малко. – каза вече на висок глас момченцето и се запързаля по идеално гладкия лед.
– Какво правиш? – уплашено го задърпа за ръкава тигърчето. От страха полза няма! Да се забавляваме! – Ъ? – смутолеви тигърчето.
Но Теодор вече бе взел твърдо решение да се попързаля, каквото и да става и започна да замеря тигърчето с белите пухени възглавници, да прави пируети и дори веднъж се изтърси на леда.
Тигърчето гледаше уплашено и от време на време пипаше коремчето си. Приятелят му се завъртя покрай него, оплези му се и се провикна:
– Хайде, Тео! Да поиграем хокей! – и му хвърли една голяма ледена висулка.
Теодор вече се беше въоръжил с една много здрава голяма ледена пръчка и с едно ледено блокче, което приличаше на шайба. Пързаляше се и буташе леденото блокче по земята, завърташе се и пак догонваше своята ледена шайба. Тигърчето все още се колебаеше и само го наблюдаваше. Наблюдаваше в захлас и по едно време усети, че още някой наблюдава ледената игра. Взря се по-добре между снежните бели възглавници и чак тогава го видя. Беше нещо мъничко, бяло и блестящо и се сливаше с купчините възглавници, ледени блокчета и ледени завеси. Тигърчето се опита да сигнализира на приятеля си, че е забелязало движение в залата, но момченцето беше много заето да се забавлява. Само когато минаваше покрай тигърчето се провикваше отново и отново:
– Хайде, Тео! – и продължаваше играта. И тогава се чу пронизителният вик, който отекна в цялата зала.
– Мама Мия, Мама Мия!!! Мама Мия!
И ледена светкавица се стрелна към тавана. После светкавицата падна на една от белите възглавници. Тигърчето закри очи и се сви на топка.
– Мама Мия, италиано... – затрака със зъби тигърчето. Тттова е сициилианската м... мафиия.
Теодор застина като ледена статуя по средата на леденото огледало. И тогава момченцето видя малкото прилепче. През цялото време сигурно, то беше висяло на тавана, а сега беше тупнало на една от белите пухени възглавници и ги гледаше с големите си очи.
– Дали ни вижда? – този въпрос веднага изникна в ума на момченцето.
То се приближи до малкото ледено прилепче. И понеже предположи, че това трябва да е всемогъщият крал на прилепите се поклони и каза:
– Здравейте, Ваше височество! Искали сте да ни видите!
– Ехааа, колко си културен – не се въздържа да отбележи тигърчето. – Ти си едно много добре възпитано хлапе.
– Разбира се! – усмихна се момченцето.
Прилепчето обаче явно не беше видяло тези прояви на любезност и продължаваше да писука: – Мама Мия, Мама Мия...
– Ох! – завайка се Теодор – Да не би да сме счупили нещо!? Дали пък не съм го ударил с ледената шайба.
Тигърчето се огледа загрижено, но прилепчето продължаваше да вика:
– Мама Мия, Мама Мия...
– Сигурно вика – леле, леле – и сега ще дойдат стражите. Сигурно сме го уплашили и вика майка си да ни набие. – тигърчето беше готово да хукне да бяга, само че не помнеше накъде е изходът. Нищо не изглеждаше като изход. И тогава влетя мама Мия.