Предателка ли е жълтата шапка?

Продължава от Мама Мия, кралят прилеп

Влетя една огромна кристално бяла прилепка с корона на главата. Короната беше от прозрачен кристал, който блестеше.
– Мама Мия... – всички я познаха.
А прилепчето запищя още по силно:
– Мама Мия, Мама Мия!
На Теодор му идеше да каже... стига пищя... всички разбрахме как се казва майка ти, моята пък се казва мама Лили, ама не оглушавам целия свят с това.
Мама Мия беше като всички майки в света. Веднага се втурна към бялото пухче по средата на залата. Приятелите се зачудиха как така го откри безпогрешно като беше затрупано със същите на цвят бели възглавници.
– По Ехото, по ехото – смушиха се те и гледаха да се замаскират.
Но нямаше как – момченцето беше облечено в червено палто и носеше сини ръкавици, синьо шалче и жълта шапка.
А тигърчето, както знаем, все си ходеше с едно и също кожухче на жълти и лилави черти. Важното е, че се харесваше така... защото например Теодор не харесваше жълтата си шапка и винаги когато мама не го гледаше, бързаше да си я свали.
Постоянно я изпускаше по пътя, забравяше я в парка и всячески се стараеше да я загуби.
Но установи много важна закономерност – колкото повече се стараеш да загубиш нещо, толкова повече не успяваш.
Все се намира някоя услужлива баба да се развика:
– Госпожо, госпожо, детето ви си изпусна шапката!
Или пък някой чичко да се провикне:
– Хей, нещо жълто падна!
Но както и да е, Теодор беше толкова изумен от това подземно кралство, че беше забравил да си загуби шапката. И тя цъфтеше на главата му като голяма жълта хризантема.
Беше късно да я губи, а се сети, че прилепите не виждат много добре, всъщност те изобщо не виждат, а се ориентират по ехото от звуците, които издават. Странно защо като не обичат светлината си бяха избрали такава бяла пещера. Явно не бяха съвсем обикновени прилепи и може би си виждаха много добре. И чуваха много добре.
Мама Мия записука:
– Как си паднал, миличкия ми? Какво стана? Какво стана? – запрегръща го тя, литна и закачи малкото прилепче на най-високата кука на тавана.
– Паднал? – прошепна тигърчето и погледна нагоре. Момченцето също погледна и така си изви врата, че шапката сама щеше да му падне от главата.
– Ехааа. – странно място за безопасна люлка.
Мама Мия тъкмо люлееше прилепчето и запя:

Бяла, бяла светлина
най-добрата за съня!
Спинкай, спинкай, малък ти
И голям ми порасти!

Прилепчето престана да пищи, а приятелите затаиха дъх и се скриха зад няколко големи бели възглавници. Дали Мама Мия щеше да ги забележи? Дали щеше да викне стражите? И защо изобщо ги доведоха тук? Изглеждаше, че никой не ги чака?