Късметите на Бъдни вечер

Продължава от На какъв език говори Дядо Коледа?

Ето, че най-вълнуващия ден изведнъж дойде. И вълнението се усили още повече.
Днес беше Бъдни вечер. Което значеше, че е почти Коледа.
Бабата на Теодор се опита да му обясни защо е толкова празничен този ден, но единственото, което Тео разбра беше, че на този ден са очаквали раждането на едно много специално бебе. И от тогава насам всички бебета са станали много специални и всички могат да говорят с ангели и всички могат да живеят на Небето заедно и то завинаги. Звучеше много приказно и на Тео му хареса много.
Тези думи винаги и завинаги му бяха малко сложни, но момченцето знаеше, че са важни и че когато обичаш някого искаш винаги да сте заедно и това винаги да е завинаги.
Винаги с тигърчето в снегааа. Бабата на Теодор се беше унесла в разкази, но той тихичко пролази покрай краката й – остави я да разказва за Иисус на котката и да плете вълнени чорапи. А те с тигърчето погледнаха жално дядо и той набързо ги обу, облече топло и ги заведе навън да ги повози с шейничката. Отидоха до едно хълмче. Много специално, както каза дядото. От там той всяка година си откъсвал по една дрянова пръчка за Нова година и по няколко клончета за късметчета в питката на Бъдни вечер.
Беше весело с шейната. Снежинките тихо падаха, а земята блестеше като посипана със сребърен прашец. Елхите бяха целите посипани с пухкав сняг.
Невероятно! И цялата тази красота само защото е Бъдни вечер.
– Бъдни значи да очакваш нещо – обясни Теодор на тигърчето. В случая очакването да се роди бебето Иисус.
– Е, нали вече се е родило? – каза тигърчето. – Как така всяка година го чакат.
– Теодор се замисли малко, но не се сети защо – сигурно баба му знаеше... Но реши, че после ще размишлява над това, а сега ще се възхищава на красивата Зима.
Малко им стана студено и дядо реши да се прибират, че много работа ги чакала, както той се изрази.
– Как работата може да чака? И щом може да чака – защо изобщо трябва да бързат. Нека си чака работата... нали това й е работата.
Обаче когато се прибраха вкъщи, кипеше усилена работа. Всеки се беше заел да прави нещо важно. Важно за празника.
Таткото на Теодор беше донесъл най-голямото дърво за камината. Да ги топли цяла вечер.
Майката на Теодор правеше сармички с кисело зеле, стафиди и ориз.
Бабата на Теодор пък като най-голяма специалистка по месенето на всякакъв вид погачи се беше заела да направи питката.
– Хайде, къде ходите? – подвикна бабата на Тео, която разбира се си имаше име и се казваше Дора – откога ви чакам да слагаме късметчетата.
Та баба Дора беше приготвила една голяма бяла пара, беше я увила в сребърна хартийка и даде на Теодор да я пъхне в питката. Където той си избере. Тео направи това много бързо и скри паричката много надълбоко.
Измиха дряновите пъпки и баба Дора ги уви в сребърна хартийка и тях и ги напъхаха тук там из питката – това е за здраве, това е за плодородие, това е за късмет, това е за... нареждаше бабата, а Тео мушкаше късметчетата из питката.
Когато беше готова бабата я метна в печката, а Теовците се скриха под масата да си кажат разни важни неща. Важни за празника. Важни завинаги.