Бонбонената зала

Продължава от Прилепобавачки, не е зле!

Онова, което приятелите преживяха в бонбонената зала, надминаваше и най-смелите им мечти. Мама Мия ги поведе през залата, а те гледаха и не вярваха на очите си. По стените се стичаха поточета бял и черен шоколад. По пода бяха разсипани всякакви цветни дражета. Приятелите се заоблизваха и устите им стояха през цялото време отворени. Имаше едно езерце от бял шоколад, още едно от млечен кафяв шоколад и дори едно от горчив черен шоколад. Тигърчето си потопи лапичката във всяко едно от езерцата. И с наслаждение си я облиза. Само на последното сбърчи нос и възкликна:
– Ууу, горчиво.
На Мама Мия изглежда й беше приятно да се занимава с деца, защото подлитваше около тях и тихичко им обясняваше:
– Това тук са захарни сталагмити. Образуват се от капките захарен сироп, които се процеждат през тавана на пещерата. Виждате, че са образували интересни форми с различна големина. От долу нагоре израстваха странни образувания. Стелеккмити, сталахмиди, сталафиди...
Тигърчето се опитваше да произнесе думата, която определено чуваше за първи път. Теодор предположи, че над пещерата минават различни сиропени реки, защото имаше розови сталагмити, зелени сталагмити, оранжеви сталагмити.
– Май има различни по вид реки, а? – боязливо се обърна към мама Мия.
Той вече беше харесал бялата прилепка и не се притесняваше от нея, но не искаше и да изглежда глупав в нейните очи. Искаше да й направи впечатление на умно и начетено момче.
– Да, много си наблюдателен, миличък! Наистина минават различни видове реки – портокалова река, ягодова, малинова, бананова... да знаете, има много видове реки.
– Да... и ментова... и ябълкова... – тигърчето искаше да покаже, че и то ги разбира тези работи.
Скочи до един зелен сталагмит и се привикна:
– А този от киви ли е или е от мента? – и понечи да близне.
Но тогава мама Мия решително го спря с крило и извика:
– Не!
Двамата приятели се спогледаха. Как тази прилепка, която беше толкова мила, изведнъж стана такава лоша. Почти веднага мама Мия примигна с големите си лилави очи и като се убеди, че тигърчето няма да отчупи парче от захарното образувание, обясни:
– Не бива да се яде от тези сталагмити.
– Да не са отровни? – сепна се уплашено тигърчето.
– Нищо подобно! – засмя се мама Мия – ще ти дам да опиташ от басейнчето със захарните топчета – нека стигнем до него. Там събираме естествено оронилите се захарни камъчета.
– Аааа... – поклати разбиращо тигърчето опашка.
– За образуването примерно на този, продължи прилепката, – който прилича на зелено човече с чадърче, са били нужни милиони, милиони години и ако всеки си близне дори по веднъж, тогава то много бързо ще се разруши. Трябва да пазим тези природни красоти.
– А прилепите не ядат ли шоколад? – намеси се и момченцето.
– Ние прилепите не ядем много шоколад. Ето защо тази пещера се пази далеч от хорските очи, защото човеците много обичат шоколад, така ли е?
– Децата много обичат, да! – закима глава Теодор.
– И бонбони обичат... – допълни тигърчето.
– А и плюшените играчки също обичат шоколад. Мама е на диета и не яде шоколад. – каза Теодор.
– Тук има и строги правила. Както виждате не пускаме никой в нашето царство. Тук идват само малцината избрани, които аз лично като кралица допусна.
– Аааа, аха... благодаря! – смутолевиха Тео и Тео.
– Черпим гостите с тези шоколадови камъчета, те са същите на вкус като сталагмитите, от тях можете да ядете, колкото искате.
Точно това имаха нужда да чуят Теовците – те започнаха да лапат шоколадовите топчета с пълнеж от мандарини, с карамел, с малини. И при всяко ново драже, което лапваха, издаваха одобрителни звуци. ... Мммм, мммноооггго вкуснооо! Невероятно ягодово...! Якооо ментово!
Мама Мия ги гледаше усмихната и реши, че ще изчака нейните гости да похапнат и да се нарадват и после ще ги заведе до портокаловата сталактонена завеса, образувана от съединени сталактити и сталагмити.