Привечер в моята България

Разхождам се по главната алея в Морската градина. Надвечер е. Дърветата са придобили зеленикави сенки в оранжево-кафявия си цвят. Облаците са леко розови. Вече са запалени лампите с мрежести капаци. Светлината им придава значителен ефект в красотата на градината.

Сядам на една пейка. Над мен са клоните на старо дърво. Подухва лек ветрец.
Отлитащите птици правят последен повик, за да се съберат. Чува се шумът на морето.
През шума и сенките се движат още двама – трима души. От дървото плавно падат цветни листа.

В далечината се чува гръм. Носи дъжд и го пуска над градината. Дървото събира капките. Когато натежат, те се източват и бавно падат. Разпиляват се на земята на миниатюрни пръски.

Един стар човек се разхожда. Той тежко въздъхва, защото знае, че есента е тук. После му олеква, защото знае, че зимата не е вечна.

Показва се луната. Спуска светла ръка към морето. Иска да разтегля вълните му в приливи и отливи.