Моята детска мечта

Вървя с търсещи стъпки по пътя изминат от други. Във всяка крачка откривам една истина.

Разбирам, че щастието не идва само, не се подарява. Трябва с нещо да го заслужиш.

Но как да заслужим щастието?

В този компютърен век всеки е забързан за някъде. Всички говорят и мислят за пари и скъпи вещи. И забравят за малките човешки радости. Забравяме, че трябва да помагаме на нуждаещите се , на старите хора и на верните приятели. Понякога и една усмивка, пълна с вяра, надежда и любов е достатъчна, за да им помогне.

Спомням си, че бях чела някъде, че у човека всичко трябва да бъде красиво. Навява ме мисълта, че и в моя малък град всичко трябва да е красиво. Именно красотата ще спаси света, а и Радомир. Откриваме я в цъфналите люляци, във величествената Арка, в прекрасния парк Водопада. Красивата ни природа също се нуждае от нас. От нашата помощ и загриженост. Защото всеки човек, растение, животно дори и природата са щастливи, когато някой ги обича и се грижи за тях.

Разглеждайки стара картичка от Радомир, видях красиво езеро с цъфнали бели водни лилии. Сърцето ми започна да бие силно. Мястото днес е познато, но няма я водата, нито лилиите. Останали са само надвесени върби, дървета, храсти и безброй цветя.

Понякога за кратко минават забързани хора, но те не обръщат внимание на тази красота. Аби било хубаво, ако около езерото си играеха весели деца и смехът им литнеше нагоре към небето. И да пеят птички гласовити. Да се разхождат сред природата хора и дори да си помечтаят.

Зная, че от човешката ръка и ум нищо не бяга и вярвам, че всички ние можем заедно да възстановим нашето езеро.

Нека всеки засади по едно дръвче, храст или цвете. Така виждаме, че животът не е напразен, носим човешки сърца и колкото повече даваме, толкова повече получаваме.

Мечтая хората, които работят в чужбина, да се завърнат тук – в родния край и да работят за него.

Нека живеем в нашата малка, но красива България.