Бялата стая с тръбичките

Продължава от Температа гори

Тигърчето изпълзя от голямата зелена торба и се ококори.
Беше се озовало в една малка бяла стая с бели стени и бели щори. Тео лежеше на едно бяло легло, завит с бял чаршаф. И в ръката му бяха забодени различни цветни тръбички.
Момченцето дишаше едва-едва и тигърчето безпомощно се огледа наоколо.
Нямаше никого. Нито играчки, нито птички на прозореца. Нямаше го и големия стар Мечо да му каже какво става.
Дали Тео беше много болен? Тигърчето си постави за задача да разбере какво е положението на неговия приятел, кога ще оздравее и как може да го измъкне от тук.
Честно казано това място никак не му харесваше.
Уж светло и бяло, а толкова страшно. Дръпна едно шнурче, дръпна второ и изведнъж някакъв звънец зазвъня невероятно силно и пронизително. Тигърчето се уплаши и се скри под чаршафа. Изведнъж в стаята дотичаха няколко медицински сестри в бели престилки и започнаха да се суетят.
– Какво става? – питаха се те една друга.
– Кой натисна звънеца?
Погледнаха момченцето, то лежеше тихо и безпомощно в голямото бяло легло.
Пипнаха му главата, оправиха му тръбичките и накрая решиха да извикат лекаря.
Накрая дойдоха и други с бели престилки, които бутаха една голяма количка. Естествено бяла. Сложиха момченцето на нея и потеглиха на някъде.
– Ще го оперираме! По спешност! – тигърчето чу как сестрата обясняваше нещо на мама Лили.
– Няма нищо страшно! Знаете това е рутинна операция! Апандисит.
Тези думи бяха прекалено много и прекалено непознати за едно малко плюшено тигърче на жълти и лилави райета. Къде отведоха Теодор? Тези изглеждаха по-непредсказуеми дори от прилепите изтребители.
Мама Лили излезе заедно с лекарите и тигърчето остана само в стаята. То се почувства виновно, че е причинило такова нещастие на приятеля си. Голямо бяло нещастие с много непознати думи.
Мама Лили седна на леглото и хвана главата си. Без да иска отметна чаршафа и видя тигърчето.
– О, ти си бил тук? Кога ли моето момченце е успяло да те вземе. – взе да му говори мама Лили. Всичко ще се оправи! Няма страшно! Няма страшно! След малко ще го доведат от операционната. Така казаха. Кратка операция.
Майката говореше и галеше тигърчето. То се почувства по-добре и по-малко виновно. Мама Лили рядко го гушкаше, но сега го беше гушнала, така все едно галеше косичката на своето момченце.
– Моето малко момченце, моето малко момченце... – аз съм тигърче, мислеше да извика тигърчето, но тогава видя, че мама Лили плаче. Тя беше уплашена и още по-притеснена за своя Теодор.
Тигърчето се чудеше защо мама Лили плаче, като току-що говореше, че нямало страшно и че скоро всичко щяло да приключи.
Тя постоянно си поглеждаше часовника, отиваше до една голяма стъклена врата в края на коридора и се връщаше. Отиваше и се връщаше. На тигърчето му се зави свят, защото мама Лили беше забравила да го остави на леглото и го размяташе насам натам по коридора. За малко да го удари в стъклената врата.
– Такива са майките! – винаги се притесняват.
Най-накрая отново се появи голямата бяла количка и белите сестри. Те бутаха неговия приятел, който изглежда спеше дълбоко.
– Всичко е наред! – каза една от тях.
И това беше всичко, което мама Лили и тигърчето искаха да чуят в този момент.