След бялата стая – нещо бяло в двора

Продължава от Бялата стая с тръбичките

След голямото бяло приключение в голямата бяла болница, Теодор беше малко уплашен и малко го болеше. Но за ден два оздравя.
И въпреки че мама Лили му повтаряше не тичай, не скачай, той не можеше да се сдържи да не се затича след топката или пък да не скочи от леглото на пода.
Тео много обичаше маймунджилъците.
А най-много обичаше маймунджилъците с тигърчето Тео.
Но въпреки че хич не си признаваше че го е страх, беше го хванало страх от белия цвят.
Не искаше да облича бели тениски, да обува бели чорапи и дори да ближе бял сладолед.
Мама Лили реши, че това никак не е добре и трябва да се промени час по-скоро.
Седна тя, мисли, мисли. После поговори с татко Иван и той мисли, мисли.
И накрая запалиха колата, без да мислят.
Теодор остана при баба си Вера, която му направи мекички със сладко. Поспа след обяд, но като се събуди пак категорично отказа да си обуе новите бели маратонки.
Като се опъна на вратата, като магаре – не, та не... ще ходи бос.
Баба Верка се притесни и закърши ръце.
– Ще настинеш, моето момче! – предупреди го тя.
– Няма! – отговори Теодор.
– Ще си нацапаш чорапите! Майка ти ще се сърди! – опита пак баба Вера.
– Няма! – тропна с краче Теодор.
И баба Вера се притесни, не може да продължава така. Тео вече не иска да се качи в бяла кола и почва да пищи, не иска да влезе през вратата на детската градина, защото е бяла, не иска да яде дори бабиния бял ориз... това вече беше прекалено тежко изпитание за сърцето на една баба.
С една дума след болницата Тео отказваше да се допира, да яде или да гледа всичко, което беше бяло на цвят.
Но ето, че мама Лили и татко Иван се прибраха. Паркираха колата в гаража, внесоха покупките вкъщи и оставиха нещо бяло по средата на двора.
Теодор беше готов да хукне бързо вътре и да залости всички врати, но тигърчето го задърпа, викайки:
– Виж, виж, мърда!
Това още повече притесни Теодор, можеше белите неща вече да ходят и да искат да го изядат.
Мама Лили и татко Иван наблюдаваха отдалеч и тайно.
– Ами ако не се получи? – попита мама Лили.
– Ако го хване още повече страх? – запритеснява се тя.
– Спокойно! Ще проработи, ще видиш. – успокои я татко Иван.
И наистина любопитството на малкото момченце беше по-голямо от страха от бялото.
– Мърда? – прошепна Теодор.
– И скача? – възхити се тигърчето.
– Йеее, какъв скок? – аз отивам да се надскачам с това бяло пухче, може би е бяло тигърчееееее. – Викна тигърчето и отпраши към зелената поляна.
Теодор остана сам и запристъпва от крак на крак. Направи една крачка, върна се две. Направи още една крачка. Заобиколи пейката и отиде до чешмата.
И що да види!?
Тигърчето си играеше с едно малко, бяло, пухкаво зайче. Съвсем, съвсем истинско.
Преди време Теодор много беше харесал точно такова зайче, но родителите му отказаха, защото бил още малък.
– Вече съм пораснал! – Зарадва се Теодор и забрави, че се страхува от белия цвят. Колкото повече милваше своя нов бял дългоух любимец, толкова повече страхът му се изпаряваше.
И до края на деня Теодор беше забравил за своя голям бял страх. Вече имаше своето малко бяло зайче. Съвсем бяло и съвсем живо.
Тигърчето също се радваше на новия приятел, защото заедно можеха да скачат на воля през пролетта.