По следите на един изчезнал диамант

Здравейте. Аз се казвам Унки Марлюнки! Надявам се вече да ме познавате. Запознахме се, когато спасих котката на моята съседка! Няма значение, сега ще ви разкажа нова история!
Една сутрин нямаше нищо за ядене вкъщи! Реших да отида до хранителния магазин. Там видях собственика на музея. Той ми каза, че някой е откраднал диаманта на откриването на музея вчера и ме помоли да му помогна! Аз отидох до музея за отпечатъци! Имаше отпечатъци от обувките на крадеца, колан и ръкавици! Взех данни от всичко това. Почнах да разследвам всичко.

След два дни взех да чета вестника и там имаше новина, че има трима избягали от затвора бандити. Също така пишеше, че има и награда за този, който ги намери – 100 лева! Аз отидох до полицията:
– Добър ден.
– Добър ден! С какво можем да ви помогнем?
– Може ли да ми дадете информация за 3-мата изчезнали бандити?
– Да, разбира се! Единият се казва Точко Селкюрди, вторият Таратонко Любенски и третият Клод Рикенди, всички са от малкото селце. Казват, че са откраднали най-скъпоценния диамант от новия музей вчера на откриването! Ето ви снимки на 3-мата!
– Аз разбрах същото. За това идвам за информация. Благодаря ви! Когато ги открия... Ще ви се обадя.
На следващия ден започнах работа! Обикалях целия град, както и всички други! Не ги открих. Мислех, че това е краят! Но видях един много познат човек в музея. Отидох при него и го попитах:
– Как се казваш?
– Защо питаш...?
– Питам. Ще кажеш или не?
– Точко Селкюрди... Приятно ми е!
– Пипнах ли те!
– Моля?
Аз го хванах. Той имаше дълго яке, аз му го свалих! И какво да видиш? Вътре имаше двама човека. Извадих снимките от якето ми и само Точко Селкюрди и Клод Рикенди бяха от бандитите! Обадих се на полицията, те дойдоха и ми дадоха половината пари, тоест 50 лева. Аз казах, че няма нужда, защото това ми е работата. Аз тръгнах, а те ми пъхнаха тайно парите в джоба, за да не се заяждам. Само се засмях. Разбира се, аз продължих да търся следващия. Беше вечер, а аз бях уморен. Отидох си вкъщи. Сънувах, че откривам Таратонко Любенски на един бар в град Силофан. На сутринтра аз веднага се облякох и тръгнах да пътувам към Силофан. Но за нещастие заваля сняг. Автобусът заседна. Стояхме на едно място около 3 дни. След това тръгнахме. Аз стигнах до Силофан и разпитвах всички къде е барът Аудол и те ме упътиха. Там наистина видях Таратонко Любенски. Хванах го и се обадих пак на полицията. С него хванахме автобуса към малкото селце и отидохме до полицията. Те ми изплатиха останалите 50 лева и за подарък ми подариха триетажна къща, в която имаше на 1 етаж 5 стаи, която е в селцето, но на мен не ми трябваше тази къща. Замислих се и реших да я дам на бездомните, защото все пак и те са хора. Тя можеше да побере 15 души, но можеше някой да приюти друг. Аз реших да им помогна, дадох на всички ключ за къщата. Те се зарадваха много и ми благодариха. Така и мен ме запомни цялото селце и ме писаха във вестника. Седмицата мина успешно и аз си останах старият детектив Унки Марлюнки!

Участва в конкурса "Като Унки Марлюнки"