Интересният случай на Унки Марлюнки

Здравейте, казвам се Унки Марлюнки! Мисля, че вече знаете, че ми викат детектив, защото намерих котката на една стара дама от нашето село! Както и да е. Тук съм, за да ви разкажа една моя история, разбира се детективска!

Беше рано сутрин и телефона ми звънна. Беше Иван, който е баща на едно момче от нашата улица!
– Ало.
– Добро утро, господине.
– Добро утро!
– Вие ли сте Унки Марлюнки?
– Да, аз съм, кажете!
– Аз съм бащата на Митко – Иван.
– Да, кажете с какво мога да ви помогна?
– Не мога да го обясня по телефона. Става ли да се видим на центъра след 5 минути?
– Да, добре идвам веднага! Довиждане.
– Довиждане.
Край на разговора!

Преоблякох се и тръгнах с колата! Когато пристигнах Иван беше там.
– Здравей Иване!
– Здравей!
– С какво мога да ти помогна?
– Разбрах, че си станал детектив. И така минавам към темата. Вчера госпожа Станимира ми звънна. Аз отворих. Не можах да разбера нищо. Чух само крясъци. Мисля, че викаше за помощ! Изтичах бързо до колата си и тръгнах, но беше късно. Когато пристигнах, нямаше никой. Децата, госпожите, всички бяха изчезнали. Уплаших се много! Звъннах на полицията и те казаха, че и родителите са се оплакали за децата си, които са изчезнали! И че вече работят по този проблем! Аз обаче чух за теб и сега те моля да ни помогнеш! Много те моля. Детето ми Митко също го няма!
– Добре, ще се опитам да ви помогна!
– Какво значи – ще се опитам?
– Виж, ще дам всичко от себе си! А сега искам да ме заведеш в училището!
Влязохме в колата и потеглихме.

След като пристигнахме училището беше пълно с полицаи. Аз реших да се разходя, за да видя дали ще намеря улики. Разходих се, но нямаше нищо. След това влязох в класната стая на 7 „Б“ клас. Влязох вътре и чиновете бяха преобърнати. Поразходих се и на земята намерих нож. Взех го. След това влязох в стаята на 8 клас. Там нямаше нищо, но чиновете пак бяха преобърнати. Аз обаче не казах нищо за ножа на полицаите. След това се прибрах. Легнах си, защото беше късно. На сутринта станах рано, защото щях да ходя до полицията. Потеглих. Като пристигнах реших да вляза от задния вход, защото не исках да ме видят. Вече бях в офиса на полицая Коцо. Там стояха всички документи. Аз търсех папката за заподозрените. Търсех върху бюрото и я нямаше. Търсех в рафта и там я нямаше. Чух гласове. Веднага се скрих зад шкафа. Беше полицаят Коцо. Той търсеше една папка. За щастие не беше тази за заподозрените. След като я намери излезе. Бях на косъм. След това продължих да търся. Пак не я намерих. Клекнах, за да се завържа и видях, че папката е под масата. Завързах се и взех папката. Излязох без никой да ме види и се прибрах. Вкъщи разгледах папката. Вътре имаше 12 заподозрени. Имаше информация за всички. За жалост всички бяха на свобода. След това взех отпечатъци от ножа. Вече заподозрените бяха 4-ма. Кристел Сорненски, Клей Билендски, Сорнер Динадски и Виктор Брител. Те бяха заподозрените. Но и другите още си остават заподозрени. Нищо не се знаеше. Просто за сега уликата, която намерих води до тях, но трябваше да се убедя, за това не казах нищо на никого. Отделих заподозрените и реших да намеря още улики. Отидох при Иван. Звъннах на вратата и ми отвори Иван. Той ме покани вътре и ми направи чай.
– Здравей, Унки Марлюнки. Какво те води тук.
– Здравей, Иване! Имам няколко въпроса.
– С радост бих ти отговорил, стига да мога!
– В колко часа стана този случай.
– Еми не знам, но беше преди 2 дни на 7 февруари, защото децата ни не се върнаха от училище.
– Кой е директор на това училище?
– Меница Стеклара – жената, която живее в огромната къща до езерото.
– Ясно! Благодаря за информацията. Довиждане.

Аз тръгнах към къщата на Меница. Като пристигнах почуках на вратата и отвори една млада брюнетка.
– Здравейте! Търся Меница Стеклара!
– Да, кажете, аз съм.
– Трябва да обсъдим нещо с вас.
– Добре, заповядайте вътре!
Влязох вътре и седнахме.
– Да ви сложа ли един чай?
– Не, благодаря! Тук съм за училището!
– Да, кажете.
– Случайно да знаете нещо по въпроса?
– В смисъл? Какво искате да знам? Защо го казвате? (Каза го много притеснено и си личеше, че знае нещо).
– Еми, не знам. Знаете ли нещо или някой, който може да го направи?
– Не, не знам нищо! Откъде да знам?! (И пак го каза притеснено)!
– Сигурна ли сте?
– Да! Откъде да знам?
– Вижте, опитвам се да ви помогна! И ако знаете нещо, кажете ми!
– Еми преди време продавах цветя на центъра. Една сутрин бях сложила стол вънка пред магазина ми и излязох малко на чист въздух. Имаше една жена. Нейната чанта беше отворена и видях един мъж, който се доближаваше до нея. Той леко и внимателно бръкна в чантата й. И аз извиках:„Спри!" И изтичах при тях! Едни други мъже го хванаха и извикаха полицията. Крадецът преди да влезе в колата, ме погледна и каза:
– Ще си отмъстя!
Полицията: „Млъкни и влез вътре!“
– Ще видиш ти!
– И аз тогава се уплаших много! И мисля, че е той! Не знам, не съм сигурна.
– Аха, ясно! А може ли да ми кажеш как изглежда?
– Не мога. Не помня! Беше преди 5-6 години! Помня само, че беше с брада.
– Добре, благодаря! Сега трябва да вървя. Довиждане!
– Довиждане!

Като се прибрах вкъщи реших да разгледам уликите!
Ето ги и тях:
Отпечатъците от ножа водят до Кристел Сорненски, Клей Билендски, Сорнер Динадски и Виктор Брител.
А само трима от тях са с брада и те са Клей Билендски, Сорнер Динадски и Виктор Брител.
Но има още работа, така че трябва да продължавам!
На сутринта аз си взех вестник, който го пишеха от една седмица, за да съберат повече информация. Там пишеше, че е заловен един крадец на име Сорнер Динадски. Заловили са го, когато е ограбвал банка на втори март (02.03.2014 г.). Разгърнах страниците и видях обява за изчезнало дете на 5 март (05.03.2014 г.). Естествено имаше обяви и за други неща, но аз обърнах внимание на тези двете, защото ми трябваха. Така разбрах, че крадецът на деца не е Сорнер Динадски, защото него са го заловили на втори март, а детето е изчезнало на 5 март, три дни по-късно, когато Сорнер е бил в затвора. И заподозрените бяха Клей Билендски и Виктор Брител. Но не се знаеше кой от тях е крадецът на деца. Отворих папката и видях, че последно крадците са били видени на улица „Цар Калоян", номер 26.
Аз веднага влязох в колата и тръгнах към къщата. Влязох внимателно, но там нямаше никого. За щастие някой от тях си беше забравил телефона на масата. Взех го и се прибрах. Първата ми работа беше да вляза в съобщенията. Намерих едно съобщение, което много ми помогна!

Съобщението:
В зентрил след пет минути.

Не можах да разбера – какво е това зентрил. Потърсих за информация в интернет и излезе, че зентрил е една стара пещера, която се намираше в края на града.
Аз си легнах, защото вече беше късно и щях да продължа сутринта.
Вече беше сутрин. Аз закусих, преоблякох се и тръгнах към зентрил. Влязох внимателно и чух гласове, но бяха много тихи и не можах да разбера откъде идват. Влязох малко по-навътре. Пак ги чух. Видях, че идват отдолу. Клекнах и започнах да търся. Намерих една малка дупка и имаше стъпала. Слязох надолу, но на всякъде беше тъмно. Включих лампата и видях децата. Те бяха много и бяха завързани. Аз ги взех и ги занесох на едно барче, за да си похапнат, защото не бяха яли от дни. След като се нахраниха те много ми благодариха. Едно момиче дойде при мен и ми каза тихо:
– Аз чух крадците, като си говореха. Казаха, че ще тръгнат с влака за Америка, защото са чули, че ги разследвате.
Аз ѝ благодарих много. Обадих се на родителите и те много се зарадваха, като чуха, че сме намерили децата им. Когато родителите пристигнаха много ми благодариха, децата ме прегръщаха, даже някои родители ми даваха пари, но аз не ги приемах. След като се сбогувахме аз тръгнах да гоня влака. След като го настигнах се промуших тихо и започнах да обикалям стаите, за да намеря крадците. Разбира се носех и папката, за да видя снимките и за да ги позная. Влязох в една стая, там хората спяха. Продължих да търся и подслушвах. Чувах разни неща, но нищо не беше свързано с темата. Стигнах до стая номер 28. Ето какви бяха разговорите! :)
– Измъкнахме се!
– Бяхме на косъм!
Аз веднага отворих вратата и им сложих белезниците. Заведох ги в полицията. Влязохме в стаята за разпити. Попитах ги за госпожите. Те ми казаха, че не знаят. След дълго разпитване един се издаде!
Той каза:
– Добре, добрее! Заключихме ги в една стая в къщата ни!
Аз казах на полицаите да ги затворят и веднага хукнах в къщата. Проверих всичките стаи, но нямаше нищо. След това видях, че има стълби, които слизат надолу. Слязох по тях и чух гласове. Идваха от гардероба. Там бяха завързани две госпожи. Те казаха, че другите са избягали. След това се обадихме на полицията и разказахме всичко. Бях си свършил работата!
Децата бяха намерени, крадците заловени и учителите намерени! И така оттогава всички си отваряха вратите за мен. Разбрахте ме какво искам да кажа, тоест всички ми помагаха и всички се държаха добре с мен!

Участва в конкурса "Като Унки Марлюнки"

Картинка: sxc.hu