Моето зелено приключение

Аз седях на поляната. Слънцето грееше, а птиците пееха и летяха край мен. Докато подскачах напред-назад, един бръмбар – голям и страшен се доближи до мен. Аз се уплаших и поисках да избягам, но в същия този момент бръмбарът неочаквано полази по тялото ми. Аз подскочих веднъж, после още веднъж, трети път, и така все подскачах, за да избягам от страшното насекомо. А бръмбарът, изглежда, се ядоса. Аз се разсмях, но не беше смешно, защото той се преметна яростно и ме достигна. Аз седнах и заплаках, а бръмбарът ме лазеше. Най-накрая той спря и каза:
– Ако още веднъж ме ядосаш, ще видиш какво ще стане. Ще видиш цяла банда от бръмбари и всякакви страшни същества.
Аз се изсмях. Той си отиде и се оказа, че съм останала сама, сред полянката, сред храстите, сред цветята и дърветата. Изведнъж се случи нещо странно. Внезапно се чу шум. Аз се сепнах. Помислих си: „Да не би бръмбарът да си е изпълнил заканата?”. Но не. Ако беше той, веднага щеше да вдигне врява. Сега беше нещо друго. Из полянката бродеше един паяк. Голям, страшен, черен на цвят, с черни очи и студен, страшен поглед. Аз замръзнах на място. Паякът също не помръдна от мястото си. Аз малко се успокоих и започнах да крещя, колкото ми глас държи:
– Помощ! Помощ! Тук има паяк!
Но никой не ме чуваше. Аз се отчаях. Паякът се насочи към мен:
– Не крещи! – извика той, а гласът му беше толкова страшен.
Аз прескочих един голям камък. Изведнъж видях паяка как стои на покрива на влак. Имаше опасност да падне оттам и аз се изсмях не толкова подигравателно, колкото весело. Неочаквано влакът тръгна. Паякът тръгна с него. Аз пак останах сама. И понеже ме е страх от самотата, пак закрещях. Нещо малко ме ухапа по ръката.
– Ох! – изстенах аз.
Зелените цветя се поклащаха, поклащаха, сякаш кимаха, че боли лошо.
– Кой ме ухапа така?– извиках аз, и понеже съм скакалец скочих пет пъти напред.
Малкото същество се скри някъде и не се появи. Седнах спокойно на тревата и изведнъж усетих, че същото нещо пак ме е ухапало. Това беше мравка. Тя тичаше и се криеше, за да не се издаде, че ме хапе тя. Аз я хванах и с нея скачах чак до ручейчето, от което течеше бистра вода. Мравката литна и влезе в един автомобил, в който шофьора от страх и ужас забрави кой е и започна да продава сладолед. Мравката продължаваше да броди из хълмовете и полянките, докато един ден:
– Хванете я! Хванете я!
Тръгнах бавно по един хълм и видях същата мравка. Тя лазеше по тялото на един човек и беше станала голяма страхотия. Мравката се забавляваше. Но не се радваше дълго. Срещна една буболечка, която страшно й допадна за приятелка. Двете започнаха да се губят и се изгубиха някъде из храстите, из долините. Стоях около един час в ручейчето и се къпех. Радвах се на природата около мен. Но изведнъж в ручейчето се зададе един комар и започна да ме хапе. Толкова силно, че аз не издържах. Потънах на дъното на ручея и усетих, че въздухът ми секва. Нямаше много хора наоколо. Аз се опитвах да изскоча на повърхността на водата, но не ставаше. Вече въздухът ми спираше, но точно в тази секунда един човек бързо дойде и ме спаси. От тази помощ, която хората показваха към мен, аз разбрах, че те всъщност ме обичат. Благодарение на помощта и доброто отношение на хората, дружелюбността, с която ме посрещаха винаги, аз разбрах, че най-важното на този свят е да си обичан. Разбрах, че не е важно дали ще потънеш или ще плуваш, а е важно хората около теб да те обичат, да ти се радват. Да споделят мъките и радостите си с теб. И от това заключение аз си направих извода: Обичай, прави добро, за да те обичат и другите и да ти се отвърне с добро!

Участва в конкурса за зелена приказка.