Урокът на Боби Бубомразеца

– Боби? Боби? Къде си? Къде ли е пък сега? Боби? Благовест?
Всъщност Боби седеше в задната градина и се разхождаше, без да обърне внимание на майка си Милена. Беше зает да гледа една давеща се мравка. Тя плуваше в малка локвичка от вчерашния дъждец. Беше му много забавно. Подаваше й една пръчица и веднага я дърпаше. Първоначално мравката се хващаше на номера му, но после се отказа.
– А, ето къде си! Защо не се обаждаш? Но какво си направил с дрехите си?
Боби бе наистина раздърпано облечен. Косата му беше „грижливо“ сплъстена, лицето му – черно от калта, в която си играеше, блузата му и панталоните бяха раздърпани, скъсани, оцапани… Обувките… всъщност нямаше обувки, обикновено ходеше бос.
– А, къде са ти обувките? Бяха нови. Знаеш, че днес ще идва леля ти Марина! Какво ще каже, като те види така? – притесни се майка му.
– Сигурно ще каже, че „съм много лошо момче, а Бог не обича лошите момчета“! Винаги ми го казва. – отговори без страх той.
– Да, защото си лошо момче. Веднага да се преоблечеш! Ох, ох, ох! Какво правиш с бедното животинче?
– Ами… играя си с него.
– Не трябва така да се отнасяш с горкото същество. Защо не му помогнеш?
– Че с какво ще му помогна. А и едва ли човечеството има голяма нужда от едно насекомо. Те са толкова много... А и не правят нищо. Само стоят, ядат и ме дразнят. – каза той и настъпи една разсеяна буболечка.
Като видя това, майка му едва не се разплака. Тя му каза, че не бива да говори така, защото те са много трудолюбиви същества. И ако още веднъж убие някое…
– Сега, веднага да се преоблечеш, обуеш и срешеш, преди да дойде леля ти! Какво ще правя с това момче?!
„Омръзна ми все да ме карат да правя неща, които не искам!“ Една мравка, няма що? Голяма работа за една мравка! Аз съм по-малко важен от нея, според тях!“. Последните думи не се разбраха много, защото ги каза през сълзи. Сега като че ли му стана тъжно за всички същества, които е убил. Сети се за тези калинки, за бръмбари, за мравки… Как хващаше пеперуди, как ги държеше затворени. Не знаеше даже защо го правеше. Просто… Всички го наричаха „Боби Бубомразеца“ и той се гордееше с този прякор. Но сега… Той видя давещата се мравка, която вече се отказваше, подаде й пръчицата и я изтегли. Сякаш се почувства по-добър. Но тогава се сети: спаси една мравка, но бе убил толкова много. И отново заплака…
– Не плачи, момче! Моля те! – чу се някакъв глас.
– Кой е? – попита Боби.
– Аз съм, мравката, която спаси. Всъщност аз съм по-специална мравка – кралицата им. Бях излязла, за да се поразходя, но се загубих. Ожаднях и паднах в тази локва. Аз те знам – ти си Боби Бубомразеца.
– Откъде ме знаеш?
– ти уби много мои слуги.
– О, мн – ог –о –о изв-ин-е-те. Не зн-а ех ка кво пра вя. – отговори през сълзи с много хълцания.
– Знам, че съжаляваш, но трябва да си изкупиш вината.
– Добре. Какво да направя? Обещавам, че ще го изпълня.
И тогава… Дойдоха няколко големи мравки, които го натикаха в мравуняка. Да, успя да влезе, беше се смалил. Беше много уплашен. И имаше защо. …
– Моля! Тишина в залата! Тихо! – обаждаше се една стоножка съдия.

Като по магия Боби се озова на мравчи съд, където отвсякъде го замеряха със злобни погледи. „Ето го, убиеца!“, „Смърт за убиеца на буболечки!“, „Дявол!“. Така се бе уплашил, като влезе в мравуняка. Но там беше изненадващо интересно и подредено – съдебните заседатели седяха на малки листа, другите – върху камъчета.
– Та явно това е Бубомразеца! Имаш ли да кажеш нещо в своя защита, млади момко? – пита г-н Стоножков.
Но явно той нямаше. Само седеше и уплашено гледаше. Чувстваше се толкова малък и нищожен.
– Не, всъщност да. Ще ме убиете ли?
– Не, ние не сме като Вас, нецивилизовани хора! Ти сам ще разбереш какво е да си мравка. Макар че… ако беше мое решението, бих начаса те пратил на изгнание, но уважаваната ни царица има друго мнение и ние ще я послушаме.
Боби си отдъхна, но за кратко. Да разбере какво е да си мравка? Какво значеше това? .. Много скоро той разбра. След като вечерта го пратиха да си легне, той цяла нощ не заспа, само плака и съжалява. „О, мила мамо, защо не те послушах?! Ако се върна, обещавам да съм най-доброто момче на света и даже да си гледам животни, да стана ветеринарен лекар и да имам голяма ферма за мравки!“.

Заспа чак по съмване, но скоро го събудиха няколко буболечки. Много рано. И така, той започна „обществено полезен труд“. Преди беше развалял мравуняка, сега го поправяше. Носеше тежки камъни, много по-тежки от него, ставаше рано, лягаше късно, внимаваше... Скоро откри колко трудно е да си мравка. Даже свикна – всичко бе някак си по-интересно. Бе по-подредено и всичко бе в ред, не като при „неразвитите хора“. Имаше и други изобретения – орехомобил (пътуваха в черупки от орехи), спяха в листа, возеха се на стоножки, ходи на бубоучилище, катереше се по тревичките, разхождаха се. Ходи на гости на пчелите, на калинките. Разбра много интересни неща. Но понякога му ставаше тъжно за майка му. Но свикна с този живот. Един ден стана нещо извънредно:
– Бягайте! Спасявайте се! – извика един бръмбар.
– Той иде!
– Кой идва? – попита Боби Човека-мравка (така му викаха вчера).
– Детето, което ни убива! Трябва да се пазим.
Всички излязоха навън, дори и царицата. Видяха едно момче, около 8-9 годишно, което ходеше и стъпкваше мравуняка. То се приближи до царицата и, аха, да я настъпи. Но тогава Бобо я бутна, готов да го убият.. …

– Боби! Хайде, събуди се! Време е за училище.
Боби сънено потърка очи. Но къде отидоха мравките? Бе в шок. После си почина малко и разказа всичко на майка си.
– Сигурно си сънувал. Но много полезен сън. Вече си си взел урок, нали?
Момчето кимна. После се облече, среса се и отиде до мравуняка. Оправи го, поръси малко хляб и семки и нареди няколко камъчета. После с тебешир написа: „Извинявам се на всички животинки, особено боболечета, коити сам нъранил!“ – още не беше овладял добре правописа, но полагаше грижи. И оттогава стана добро момче...
След като си тръгна, няколко мравки застанаха на камъка, погледнаха го и се усмихнаха.
– Знаех си, че е добро момче! – каза една от тях, която имаше коронка на главата.

Участва в конкурса за зелена приказка.