Мечтата, сбъдната от една падаща звезда

„Но ето че угасна и тая клечка: момиченцето се намери отново пред дебелата, мокра и студена стена.

То запали още една клечка и тогава се намери под една великолепна новогодишна елха. Тя беше много по-голяма и по-хубава от оная, която момиченцето беше видяло през прозорците на един магазин. Хиляди свещи горяха по зелените ѝ клончета и шарени картинки — от ония, които красят прозорците на магазините – гледаха момиченцето. То протегна ръчички към тях, но в тая минута клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, най-после му се сториха като небесни звезди. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена бразда.“

Из „Малката кибритопродавачка“ от Ханс Кристиан Андерсен

Момиченцето дълго, много дълго гледа след браздата. Тя му изглеждаше толкова красива, топла и спокойна, като майчина прегръдка. Изведнъж както мислеше за майка си, момиченцето се сети, че тя много пъти му е казвала, как падаща звезда не се вижда лесно и видиш ли веднъж, веднага трябва да си пожелаеш нещо. Спомни си красивите нощи, в които заедно с мама са държали чаша топъл ментов чай и са гледали небето, как майка му е разказвала за всички съзвездия и далечни планети. Как заедно двете са мечтали един ден да посетят най-красивите от тях и колко огромна е вселената. Момиченцето се усмихна щастливо на този мил и прекрасен спомен. След това помисли, помисли и реши, че в този момент от всичко на света иска просто да е на някое топло място, дори и да не е на чужда планета. След това затвори очи и прошепна пожеланието си в тъмната, студена, снеговита нощ. Представи си красив плаж, с море и много палми, при това самотен, само за него. Седя така цели 20 минути, макар че на него му се сториха като цяла вечност. И можеше да остане дълго така, но снегът се засили, както и студеният пронизващ вятър. Момиченцето реши да запали и последната клечка, а след това нямаше представа какво ще прави... Затова затвори очи отново и драсна клечицата...

В мига в който малкото пламъче светна, студената стена изчезна, изчезна и студът, както и твърдият мокър тротоар. Изведнъж малкото момиченце усети топлите слънчеви лъчи да галят косата му, а под него нещо меко и горещо да го приканва да отвори очите си. Нямате си и на представа за изненаданата физиономия на детето, когато се огледа и осъзна, че желанието му се е сбъднало. Макар и за малко, защото то беше убедено, че това е същата лъжеща сетивата мечта, като тази с коледната елха. Огледа се още малко, за да се наслади на гледката преди клечката да е изгоряла съвсем и се приготви да се върне в студената и мрачна зима. Това обаче така и не се случи. Клечката изгоря, а плажът с морето и красивите палми остана. Остана и детето, което продължи да седи на пясъка. Накрая леко се изправи и се разходи... Усети топлината и усети, че вече си е вкъщи, че това е неговият дом и започна да се вглежда отново в небето, за да види друга падаща звезда, на която да си пожелае да остане тук завинаги!

Избрах да напиша край на точно тази приказка, защото тя ми е от любимите. Може и да ви се стори странно как приказка с такъв тъжен край ми е любима, но зад нея стои нещо много важно за мен. Това е първата приказка, която си спомням, че баба ми ми е прочела. Това е нещо като традиция в нашето семейство: това е първата приказка, която тя е прочела и на моята майка и на по-голямата ми сестра и на братовчедка ми. Краят не е от най-хубавите, но пък точно затова е запомняща се и те кара да се замислиш над това от колко малко неща има нужда човек, за да е щастлив. Кара те да се поспреш и да се зарадваш, че навън е топло и красиво, да погледнеш небето и цветята и да осъзнаеш, че щом имаш покрив над главата си, ти си щастлив. Да разбереш, че щастието не идва от парите или от това, че днес са ти купили най-новия мобилен телефон или геймърски лаптоп, то идва от теб самия. Можеш да имаш всичко на света и пак да си тъжен, а можеш и просто да имаш две клечки и мечта за топлина и пак да си щастлив. 

Участва в конкурса на „Забавното четене“