Джей и д-р Лио

Джей беше доволна. От дългото (поне от гледна точка на майка й) обикаляне по магазините успя да купи идеални дрехи за есента – няколко чифта изтъркани дънки в тъмни цветове и тениски с черепи и с любимата й метъл банда. Да, тя обичаше този тип музика от около... седмица. Случайно чу една песен по радиото и се запали. Доста необичайно за нея. Хората бяха свикнали да я свързват с плашливо зайче, заради нейната невинност и несигурност. Приятелите й от години я виждаха с ярки едноцветни ризи и гуменки на цветя, а не с... черепи и кубинки. Глупости! Какво правеше с тази внезапна промяна! Съучениците й мразеха метъл и редовно го казваха. Щяха да й се подиграват, защото щеше да бъде различната. Тревогата се превърна в плач. Момичето хвърли новите дрехи в гардероба – в частта, където стояха нелепите гумени ботуши за дъжд и отдавна омаляла блуза. Непотребният ъгъл. Утре щеше да ходи с обичайното облекло – с него я виждаха всеки ден. Нямаше да рискува и щеше да си остане плашливото зайче. Завинаги.
Джей се хвърли на леглото си, завивайки се през глава. Без метъл момичето утре щеше да бъде съвсем обикновен ден. Никакви опасности.

– Събуди се! – извика някакъв мъж.
– Добреее. – рече момичето сънено. –Став... Но кой сте вие?
Кой бе влязъл в спалнята й по това време? Как въобще си го позволяваше! Явно не знаеше за личното пространство. Грешка. Девойката не беше вкъщи, а в широко помещение с тюркоазени стени. Любимият й цвят.
– Аз съм Лио! – отговори мъжът с широка усмивка и помогна на детето да стане.
– Работя като екскурзовод на сънища. Голямо щастие е да се появя в нечий сън, защото го правя рядко и на определени хора. Ти, поне така смятам, си пациент номер 7 за месец август. На късметлиите – каквато си и ти – обяснявам разни неща за проблемите им. Твоят възникна доста скоро и това прекрати един ангажимент, но не се притеснявай. Всеки ме вижда по различен начин и нямам право на собствен костюм по време на терапията. Носил съм, между нас да си остане, нелепи костюми – на прилеп, костенурка и лале. Но твоят избор е страхотен. За пръв път нося оранжеви кецове и увиснали тиранти, но ми харесва. Новите неща ме устройват. Разбираш, че съм нещо като психолог или ментор в живота. Това няма значение, защото е важно твоето възприемане. Все пак ти сънуваш. Е, какво мислиш за личността ми?
„Менторът“ остави време на Джей да разбере всичко това:
– Вие е сте... странен и говорите твърде много. – момичето също смяташе този тип за малко самовлюбен, но запази мнението за себе си. А и къде сме?
– Уф, всички задават този въпрос! – Лио се бе оплакал с фалшива въздишка. – Ние сме в твоето СЪЗНАНИЕ. Всичко е в стил Джей. Пожелай си нещо, за да ти докажа.
– Ами... Пожелавам си вечна ваканция, пълна с игри!
Мъжът повдигна вежда и каза:
– Нещо по-разумно, моля.
– Ох, добре! Пожелавам си кифлички и ванилов сладолед. – рече монотонно Джей.
Това беше невъзможно. Голяма грешка.

След около секунда и половина се появи желаното. Бе сложено на масичка за кафе.
– Нека седнем и започнем терапията. – каза Лио развълнувано.
Работата му изглеждаше вълнуваща от всички ъгли.
– Госпожице, видях новите ви дрехи преди съня. Те са...
– Странни? Нелепи? – тъкмо беше забравила за новите дрехи, а този човек й го натякваше.
– Не и не! – ядосано отбеляза Лио.
– Те са различни и това е хубаво. Ти не го осъзнаваш и затова съм тук – в тюркоазената стая.
– Това няма да стане! – засмя се Джей. Беше реалист. – Аз съм просто едно плашливо зайче и нищо повече. Така ще си остане.
„Докторът“ не се ядоса, а просто добави с престорено учудване:
– Леле, какъв твърдоглав пациент! Каква зодия си? Телец? Различното е прекрасно. Животът е твърде кратък и не го пропилявай, съобразявайки се с всички. Ти си отделна личност. На кого му пука за тези АСПЕРЖИ!
– Оценявам думите ви, но... аспержи?
Джей бе изненадана от последната дума. Не се свързваше.
– О, аз така наричам хората, които мразят всичко и нямат собствено мнение. – доволно отговори Лио. Никога не съм обичал да ям аспержи и така се вдъхнових. Както говорихме... важна е твоята гледна точка. Важно е какъв си в собствените си очи. Може всички да те провъзгласяват за герой, но да се смяташ за глупак. Въпрос на себеоценка. Различието е повече от това как се обличаш. То е и начин на мислене. Хората могат да говорят за някакъв проблем, докато ти вече го решаваш. Всички казват „Откажи се! Нямаш шанс.“, но ТИ ще шепнеш „Няма да се предам.“ За всичко това трябва и смелост. Може пред хората да си съвсем друг човек и това не е хубаво. Може да се смяташ за „различен“, но е важно дали ще го покажеш. Разбираш ли ме, Джей? Май наистина говоря твърде много.
– Разбирам, доктор Лио. – отвърна уверено девойката.
– Нещата ми се проясниха, но трябва и да го покажа. Ще го направя още утре сутринта. Обещавам.
Речта на мъжа беше много дълга, но помагаше. Детето искаше да покаже кое е.
– Е, май десертите свършиха. Важното е, . че вразумих инатливо момиче като тебе. В един момент ми се стори невъзможно.
Джей погледна мъжа с побиващ тръпки поглед. Можеше да бъде много страшна, когато пожелае. Изведнъж всичко се замъгли, цветовете избледняха... и... всичко се въртешеее...
– Довиждане, твърдоглавке! – извика Лио, но гласът му се чу като ехо. Сега момичето лежеше на леглото в спалнята си. Слънцето тъкмо изгряваше. Красива гледка. Всичко това беше реалистичен сън, в който я вразуми „нейният ментор в живота“ – онзи мъж с оранжеви кецове. Косата му беше посивяла с годините, но се държеше като шут. Просто един леко самовлюбен смешник – плод на въображението на Джей.

Скоро тя се гледаше в огледалото. Там виждаше самоуверено момиче с тениска на череп, а не плашливо зайче. Беше такава, каквато искаше да бъде. По пътя за училище видя малко магазинче. На витрината бяха поставени плакати, изобразяващи намалени продукти – домати, ябълки и... аспержи! Ау, аспержите бяха противни! Животът е веселба. Стига да го осъзнаеш. – каза Джей и влезе в училищния двор.

Участва в конкурса „Литературен тетрис".