Синеочка

Беше късна есен. Започна да става по-студено, дъждовете зачестяха, листата съвсем окапаха. Песните на птичките вече не се чуваха. Всичко утихна.

В едно малко селце, на една малка  уличка се родиха три малки кученца. Майка им – стара и средна на ръст ги обгрижваше, хранеше...Те се чувстваха сигурни и защитени. Бяха толкова красиви и пухкави. Играеха си по цели дни заедно. Всеки ден майчицата им им носеше нещо за хапване и те бяха толкова щастливи. От ден на ден ставаха все по-големи.

Заваля сняг. Случи се, така че двете кученца ги взеха едни добри деца. Остана само снежно бялото, синеоко пухче. Сгушено в майка си, то чакаше своите хора. Надяваше се и то да се сдобие с дом като братчетата му.

Един ден бялата топчица се събуди – майка  й я нямаше. Тя започна да я търси  навсякъде, скимтеше, озърташе се... не я откри. Бяха я заловили и закарали в кучкарника, докато търсила храна на детенцето си. Очите на бедното сираче се наляха със сълзи и то започна да се лута и скита. Блъскаше се в краката на минаващите хора. Никой не му обръщаше внимание.
Принудено да се скита из света  в този студ, без майка, без храна, то се отчая. Настана вечер. Синеоката  красавица не знаеше къде се намира – беше се отдалечила доста от дома си. Озова се в един парк в едно малко градче. Всичко бе тъй тихо... Срещу всяка пейка имаше лампа. В единия край имаше няколко счупени люлки, а в другия две стари пързалки. Започна да духа силен вятър и стана студено. Красавицата беше толкова уморена и гладна, че се сви на топка под една пейка и заспа.

По едно време чу стъпки. Отвори големите си сини очи и видя сянка  върху светлината на лампата. Нямаше сили да побегне. Притвори леко очичките си, погледна нагоре и видя силует на мъж, след което чу думите:
– Бедното мъниче! Само в този  студ...
Кученцето усети как мъжът го взема в ръцете си и тръгва.

Беше късно вечерта и цялото градче спеше. Нямаше светещ прозорец. Дребосъчето бе заспало в ръцете на мъжът и по едно време се събуди. Погледна и видя, че се намира в къща. Вътре беше топло. Човекът постави момиченцето до печката и излезе навън. Бебето се разсъни и започна да разглежда. В стаята имаше едно старо легло, до него печката, една видимо стара ракла, счупена библиотека и една маса с три стола.
Точно тогава вратата пак се хлопна и от нея влезе мъжът:
– Охх, какъв студ е навън... Горкичкото ми то сега ще се сгрееш.
В ръката си той държеше нещо и кученцето надигна главата си от любопитство.
– Това ли? Това е мляко. Нося ти, за да се нахраниш.
Постави млякото на земята и синеочката веднага се спусна и го изпи на един дъх. След като се нахрани тя огледа хубаво новия си стопанин – беден на вид човечец, дрипав, но тя му имаше доверие. Гледаше го доверчиво и сама отиде до него и размаха опашката си. Той се усмихна и двамата се заиграха...

В това градче имаше едно светещо прозорче. Отвъд него се зараждаше едно ново и вечно приятелство.