Ради в Огледалния свят

Прибирам се от училище. Вървя към вкъщи и си мисля колко интересен и забавен ден ще имат всички от училище, а аз ще трябва да си седя у нас и да скучая. Изобщо не е честно, да знаете. И докато съм се замислил, изобщо не съм забелязал огромната дупка по средата на пътя. И какъвто съм си завеян, вместо да я заобиколя или прескоча, аз падам направо в нея.
– Малеее! Ами сега? Ако е много дълбоко и не мога да изляза? Ох, ама и аз съм един.. – мисля си докато падам.
Туп! И изведнъж се оказвам, не както си мисля в дупка, а на някакво много странно място. На поляна. Но това дори не прилича на поляна. По-скоро на дъска за шах. Огромна и черно-бяла. Започвам да се оглеждам наляво-надясно и виждам, че всичко е зелено и пълно с красиви цветя, не колкото на мама, но все пак красиви. А птичките тук са много различни, шарени във възможно най-цветните окраски. Дали пък не съм си ударил главата в дупката и сега да сънувам. Отново започвам да се оглеждам, дали все пак няма някой да дойде и да ми каже къде съм. Виждам един много странен човек. С червена стърчаща коса, дрехи като на шутовете, за които мама ми чете в приказките и голяма шапка.
– Здравеееееей! – казва ми той весело.
– Ами... здрасти, кой си ти? И къде съм аз? – питам аз.
– Ти, мило мое момченце, си в Огледалния свят. Ама ти май наистина си удари главата в заешката дупка, как не знаеш кой съм?! Аз съм Лудият шапкар.
– Аз съм Ради и май искам да си ходя вкъщи.
– Но ти още не си разгледал огледалния свят, как така искаш да си ходиш? Не искаш. Не и докато не разгледаш всичко тук.
– Ама ще закъснея, после как ще обяснявам защо съм закъснял за вечеря?
– Няма, обещавам ти. А сега нека да разгледаме наоколо.

Съгласявам се и тръгваме на обиколка с г-н Шапкар. Изглежда ми много готин. Някой път трябва да дойде в училище, да го запозная с моите приятели. И докато си мисля как ще го запозная с всички, Шапкаря ни е повдигнал във въздуха и всъщност се оказва, че летим. Но без самолети и такива страшни неща. Качени сме на една от неговите големи шапки и летим с нея. Най-накрая след дълго летене и гледане на черно-бели поляни и цвят стигаме до нещо като огромна градина с огледала. Има много, в най-различни форми. Големи и малки.
– Може ли да слезем тук? – питам аз.
– Ами разбира се. Но ще трябва да ми обещаеш, че няма да влизаш в никое от огледалата, колкото и примамливо да бъде.
– Обещавам!

И слизаме. Тръгвам към огледалата. Толкова са много! Поглеждам едно и оттам изниква училището. Виждам как всички учат. Никол седи примерно на чина и пише. Ама ние нали свършихме за днес? Сигурно това е някакво фалшиво огледало. Продължавам напред и стигам до едно, в което се показват мама и тати. Изглеждат много притеснени. Сигурно им липсвам, ама пък тука е по-хубаво. Няма училище, само забавление, няма домашни, няма и кой да ми се скара, че не съм си изял гадните зеленчуци. Май не ми се тръгва. Продължавам напред до едно огледало, което показва отново класната стая. Обаче никой не пише, всички изглеждат тъжни. Никол и Гошко си говорят как без мен е много скучно и че ако не си дойда скоро, ще тръгнат да ме търсят. Честно казано и те ми липсват малко. Даже тук малко и ми доскучава, само огледала има.
– Господин Шапкар, може ли да дойдеш? – питам аз.
– Ама разбира се! – казва той и изниква отнякъде. – Кажи сега, Ради, какво има?
– Аз май искам да се прибера вкъщи.
– О, не може днес. И утре също. Щом си тук, оставаш тук.
– Е как така? Аз искам вкъщи.
– Но нали ти искаше да правиш нещо интересно днес, да си далече от училище и от мама и тати, да няма кой да ти се кара. Да правиш само забавни неща.
– Може и да съм искал, но сега вече не. Искам вкъщи, може да ми се карат, но когато съм самотен, мама идва и ме прегръща и ми дава от любимата ми торта. А когато искам да играя с някого, Никол и Гошко винаги са готови да играем. Може тук да е само забавление, но искам и да има учене. То е важно. Искам си сега вкъщи, където всички ме чакат.
– Май си научи урока! Хайде да те връщаме вкъщи. Следващия път мисли, преди да искаш разни неща. И когато кажа 3, затвори си очите. 1... 2... и 3.

И изведнъж се оказах точно пред вкъщи. Мама излезе през вратата, каза ми, че много съм ѝ липсвал и повече никога да не правя така. Влязох у дома и видях, че не само на нея съм ѝ липсвал. Всички бяха там и са ме чакали. А мама дори е направила торта, за да може, когато си дойда да си хапна.

Участва в конкурса „Приключение в Огледалния свят“