На чай с Памучко

Навън валеше дъжд. Отново! Вече за трети ден, тихото потропване на водните капчици по стъклото на прозореца, бе единственото, което нарушаваше ужасната тишина. Цяло чудо си беше, че това малко селце не се беше наводнило, но все пак имаше локви, достатъчно дълбоки, че да си вземеш вана в тях. Искрено се надявах, че никой не се е опитал все още. Телевизия, интернет и обхват на телефона? Това си бяха прекалено големи луксове за това забравено от Бога място, където времето сякаш беше спряло. Дори мебелите в къщата изглеждаха като откраднати от снимачната площадка на исторически филм за деветнадесети век. Родителите ми, също като мен, бяха ужасени щом пристигнахме, уж на гости при старата леля Диана. Признавам, тя беше мила и ми беше жал за нея, че живее в такова огромно имение единствено с котка за компания. И то каква котка!

Седях на един от старите столове във всекидневната, а в скута ми лежеше разтворена книга. Тя бе единственото, което успях да взема от дома си, преди да дойдем тук. Стараех се да чета бавно, защото книжарница имаше едва на няколко километра оттук, а множеството рафтове наоколо бяха отрупани с всичко възможно, но не и с нещо за четене. Историята обаче ме поглъщаше, повличаше ме надолу, потъвах в нея, все по-дълбоко и по-дълбоко и ето, че ми оставаха няколко страници преди края. Нашите бяха излезли навън въпреки неспирния порой, дали за да разгледат, или за да се махнат от тягостната обстановка в къщата. Леля пък отдавна беше изчезнала, като потънала в земята и сега си бяхме само аз и моята книга, чиято история беше към онзи момент, в който набързо е обобщено какво е станало в крайна сметка, сякаш авторът просто бе понесъл достатъчно и искаше да се отърве. Не че го винях – доста тъжна съдба бе отредил за героите си. Изскърцването на дъските ме сепна. Рязко обърнах глава по посока на шума. Там, на пода, точно пред старинното огледало с изящна позлатена рамка, стоеше черната котка на леля, а очите ѝ светеха в жълто. Не я бях видяла да влиза, но така или иначе, не можеше да излезе от огледалото...

– Досадна топка косми. – промърморих, връщайки поглед обратно към книгата си.

Памучко (не го бях измислила аз) ми изсъска, сякаш разбрал думите ми, обърна се и вирвайки опашка, излезе от стаята, по онзи надменен начин, който само котките можеха да докарат. Нещо обаче насочи вниманието ми обратно към огледалото. В отражението ми имаше нещо странно, но не успях да разбера какво точно. Все същата кафява коса, все същите кафяви очи, все същата... момент. От книгата... от книгата излизаха светлинки. Не бяха като фойерверките на Нова година, нито пък като светлината на лампата, а по-скоро като малки, светли пламъчета, които се въртяха и извиваха на няколко сантиметра височина от хартията. Ахнах. Бяха толкова красиви, като че ли водеха свой собствен живот... Изправих се и тръгнах към тях, към огледалото. Пресегнах се да ги докосна и...ръката ми просто... потъна, както би потънала, ако бях бръкнала в кофа с вода. Любопитството винаги ми е играело шеги, изигра ми една и сега, когато ме накара да вляза цялата вътре. Чувството беше като да лежиш по корем в калта. Като изключим миризмата. Всъщност, миришеше на...бонбони? Огледах се наоколо и около себе си видях мечтата на всяко малко дете: гора, по чиито дървета бяха залепени стотици малки цветни бонбони. Изглеждаха така, сякаш растяха по тях, като плодове. Тихото гласче в главата ми бе единствената част от мозъка ми, която не изключи при изненадата да се намирам в...където и да се намирах. Сега то крещеше да не ги опитвам, следвайки логиката на приказките, които бях чувала като малка, за злите вещици, които подмамват невинните дечица със сладки.

Същото това гласче изписка „Скрий се!“, щом нечий непознат глас се чу, на няколко дървета разстояние от мен. Приклекнах зад ствола на едно отсечено дърво и се опитах да дишам безшумно.

– Не обичам ментовите. Не си вървят с чая. Вземи ми с боровинки!

– Защо не дойдеш ти да си ги набереш?

– Защото ти си катерица. Работата ти е да се катериш по дърветата.

– Неоспоримото си е неоспоримо.

Добре. Непознатите бяха двама. И единият беше катерица. Просто идеално. Съдейки по начина, по който говореха, не можех да си ги представя като много опасни хора. Така че за пореден път, водена от любопитството, изскочих зад прикритието си, стиснала с две ръце пръчка, вместо меч. И двамата странници се обърнаха към мен, а аз просто онемях. В действителност, единият от тях беше гигантска, мутирала катерица, а другият беше с почти бяло лице и голяма, голяма шапка. Ставаше все по-хубаво и по-хубаво. Катерицата стискаше в ръцете си...в лапите си плетена кошничка, която дори в този момент, в който беше втренчена в мен, продължаваше да пълни с бонбони. Шапкарят от друга страна, изглеждаше изключително щастлив, сякаш бях някой отдавна изгубен роднина, а не непознато момиче, което на всичкото отгоре го сочеше с пръчка.

– Чудесно, прекрасно! – извика той, пляскайки с ръце.

– Аз... моля? – измънках, без да осъзнавам какво точно се случва.

– Имаме си още един гост! Кажи ми, обичаш ли ментови бонбони?

Успях да извикам разговора им отпреди малко в ума си, преди да отговоря:

– Не. Ментовите бонбони не си вървят с чая.

Отговорът ми изглежда го зарадва, защото той отново плесна с ръце и се обърна към косматия си спътник.

– Чу ли? Вземи повече с боровинки, с дамата ще те чакаме на масата.

И като каза това се врътна на пети и каза през рамо:

– С радост бих ти предложил да вървиш напред, за да докажа, че съм джентълмен, но се съмнявам, че знаеш пътя, така че нека направим изключение. Последвай ме.

Той закрачи по отъпканата пътека, поклащайки се едва ли не като пингвин и тананикайки си весела мелодия. Отказвайки да остана сама с еднометровата катерица, си запроправях път между дърветата след него, чудейки се какво точно се случва. Излязохме на малка поляна, на която имаше голяма маса, върху която бяха наредени чаши за чай, на големи шарени точки. Точно в средата се мъдреше голям чайник, от който излизаше пара. На стол до масата вече беше седнал някой. Нямах време да го огледам добре, защото усетил погледа ми, той вдигна глава и очите му моментално се разшириха. Не се и съмнявах, че изглеждам по същия начин, докато с отворена уста гледах към леля Диана. Или поне някой, който изглеждаше като нея, но без бръчките и белите кичури в косата.

– Зяпането е невъзпитано. – пропя Шапкаря, а после дръпна един стол и го посочи с ръка.

Разбрала поканата му секунда по-късно, седнах на него и се огледах за пореден път. Гората, поляната, масата, чаеният сервиз, всичко си изглеждаше нормално, а в същото време толкова откачено.

– Е, скъпа, изглежда вече разбра как прекарваме свободното си време с Памучко. Жалко обаче, че нямах възможност сама да ти покажа – подхвана леля. – Вероятно се опасяваш да не би да си губиш разсъдъка. Но не се тревожи. Тук всички сме луди.

Участва в конкурса „Приключение в Огледалния свят“