Конференцията за обсъждане на кралските кексчета

Тик-так, тик-так.... Часовникът продължаваше да тиктака. Поглеждах към него с мисълта, че той магически ще се премести по-бързо... Уви, нищо. Вратата се отвори.
– Отивам за мляко, нещо друго искаш ли?
– Не, бабо. – отвърнах аз с отегчена въздишка.
Вратата хлопна. Влезе студен ветрец, който развя леко кичурите ми. Вдигнах глава отново към часовника. Не беше минала и една минута. Внезапно стъклото на старото златно огледало сякаш се раздвижи. Забелязах, но ми се стори твърде невъзможно и стигнах до извода, че това е просто привидение. Но то отново се раздвижи. И този път от него изскочи някакъв старинен предмет. Бързо скокнах от стола и се втурнах към него. Огледах го. Стори ми се някак познат. Вкъщи сигурно имахме поне десет такива. Плахо докоснах стъклото и ръката ми потъна в него. Подскочих. Но заедно с уплахата ми стана любопитно и пъхнах и другата си ръка. Сетне и главата. Ахнах. Пред мен се разкри невероятна гледка! Не можех да повярвам на очите си! Ето, че влязох цялата.

Земята на която стъпвах ми се стори мека, направо дунапренена. Погалих я. И на допир беше същата. Край мен претърча странно животно, което ме грабна за ръката и ме понесе. Извиках.
– АААААА! Какво става!!??? Защо ме дърпаш!? Къде ме водиш???
– Ще закъснея, боже, ще закъснея!!! Остават ми само три минути!
– Но закъде бързаш??? И кой си ти?
Чак тогава забелязах, че това животно беше заек. Обикновен заек, но защо беше облечен в официални дрехи? И защо говореше!!!!??? Заекът се задъхваше, но не намали скоростта, с която тичаше. От цялото си бързане, не забеляза един камък и се спъна в него. Получих възможност да се измъкна. Заекът бавно се надигна и рязко хвана ръката ми.
– Слушай – едва говореше той – трябва ти да отидеш на конференцията вместо мен!
– Аз?!?! Каква конференция?
– Трябва да отидеш! Премини памучната гора. Там ще срещнеш един трол. Той ще ти каже „Здравей!“, но ти не го поздравявай, а му кажи „Прав ти път!“, инак той ще те заговори и ще те увлече в своите изкусни лъжи. А един път щом те увлече, няма измъкване!
Слушах внимателно всяка една негова дума.
– След това ще попаднеш в едно розово езеро. Не се плаши! Затвори здраво очите, устата и носа си и остави езерото да те погълне. В никакъв случай не пий от течността му! Щом потънеш, пред теб ще се озове подземен тунел. Премини през него, като се придържаш за тръстиковите бурени. Ще излезеш на една прекрасна зелена поляна, осеяна с красиви, ароматни цветя. Но това е просто заблуда. Цялата тази красота ще се стовари още щом стъпиш на поляната. Но ти отново не се плаши. Тогава пред теб ще се покаже един странен човек, облечен в старомодни дрехи. Той ще ти покаже двете си ръце, в които държи два предмета. Ти избери този, който е в дясната му ръка. Още щом го докоснеш, човекът ще изчезне и пред теб ще изникне въжен мост. Премини по него без да гледаш надолу. И така ще стигнеш до кралския дворец. Ако не те допуснат в него, ти кажи, че представляваш мен и покажи тази карта.
Заекът ми подаде смачкана на вид, но запазена карта за вход. Обещах му, че ще изпълня възложената от него задача и поех напред.

Първо трябваше да прекося памучната гора. Тя представляваше гора, чиито дървета имаха топки памук, вместо листа. Не след дълго пред мен изскочи тролът. Поклони се любезно и ме поздрави. Аз, естествено не му отвърнах със същото и му казах това, което заекът ми бе заръчал. Тролът се намръщи, обиден от думите ми и троснато си тръгна. Въздъхнах. Бях преодоляла първото препятствие. Ето, че стигнах и до езерото. Потопих се в него, като внимателно държах носа си запушен, очите затворени и устата също. Стигнах до тунела. Преминах и него като се придържах за бурените. И стигнах до прекрасната поляна. Стъпих на нея и по думите на заека, всичко се стовари. Появи се и странникът. Показа ми двата предмета. Избрах този, който беше в лявата му ръка... или беше дясната? Помислих известно време. Бях забравила най-важното нещо. Едва ли не избрах предмета на късмет, но за щастие беше правилният. Появи се и въженият мост. Минах по него, без да поглеждам надолу. Най-накрая стигнах до замъка. Беше по-странен от всичко това, което бях видяла дотук. Червени кули, червени порти, червени прозорци, цял червен дворец! На входа ме спря стражата.
– Не допускаме непоканени гости! – извика ми той.
– Аз представлявам заека. – отвърнах и му показах картата.
Той ме погледна. Пак я разгледа и пак ме погледна. Кимна с глава и ме пусна. В двора на царствената крепост се щураха напред-назад притеснени служители. Едни държаха в ръцете си изискани блюда, кое от кое по-изискано. Други подреждаха масите, а трети просто заповядваха. След известно време всичко беше готово. Оставаше само да пристигне кралицата. Забави се известно време, но все пак дойде. На специален подиум застана царски съветник, който произнесе заглавието на конференцията.
– Оглавявам конференция за обсъждане на кралските кексчета, номер едно!
„Кралските кексчета ли???“ – помислих си аз, но видът на кралицата прекъсна мислите ми. Беше облечена в бухнала рокля, отново в червени нюанси и демонстрираше изключително налудничава прическа. В този миг осъзнах в какъв свят се намирам. Не повярвах дори на това, което виждах. Струваше ми се толкова невероятно! Въпреки унеса, в който се намирах, усетих как нещо ме хвана за ръката...
– Ехо, ехо, Рая, ставай!!!!
Чух познат глас. Отворих очи. Всичко това е било сън! Едновременно чувствах успокоение, че съм у дома, но и бях разочарована, че всичко това беше илюзия. Не забравих този сън. И дори до днес гледам към старото огледало с надеждата, че отново оттам ще изскочи някой старинен часовник....

Участва в конкурса „Приключение в Огледалния свят“