Космическа среща с Времето

Един тих дъждовен следобеден ден, седях на люлеещия се стол и четях любимата си книга – естествено историите за Пърси Джаксън. Тъкмо бях стигнала до най-завладяващата част, когато изведнъж се стреснах. Телефонът звънеше и се наложи да оставя четивото си. Говореше директорът на НАСА:
– Здравейте, Стелиана! Обмисляме кандидатстването Ви по проекта „Космическо пътуване отвъд Слънчевата система“ и решихме да участвате, разбира се, ако се съгласите. Е, приемате ли?
Бях стъписана. Най-голямата ми мечта щеше да се сбъдне.
– Ъм... Само момент... (Йес, йес – виках си наум)... Да, приемам.
– Радвам се, че ще участвате! След 24 часа ще разполагате с подробностите. Довиждане!
– Довиждане, господин Смит!
След два месеца...
„Днес е денят. Денят на Космическото пътуване. Ще бъде незабравимо...“
Бях се настанила в хотел „Ню Джърси“ от една седмица. Помещението, в което се бях настанила, не беше голямо, но достатъчно. Вървях към вратата на стаята, за да изляза, но се блъснах в един голям рафт с книги. Направи ми впечатление, че първата буква от заглавието на всяка творба образуваше думата „СТОЙ“ и отделно планетата Земя.
Продължих нататък.
В 13 часа бях пред централата на НАСА. Течаха приготовления. В 14 часа щяхме с отбора ми да излетим. Извикаха ни в директорския кабинет, за да ни разкажат повече за мисията. Пътуването щеше да бъде невероятно! Отпътувахме. Имахме леки затруднения, но щом като сме отбор, нищо няма да ни се изпречи. Истинското затруднение беше, когато трябваше да минем отвъд нажеженото Слънце. Части от ракетата започнаха да падат. Всички получихме силно главоболие от горещината. Добре, че костюмът ни беше така създаден, за да ни помага в горещо и студено време, в мрак и заслепяваща светлина. Успешно преминахме Слънцето.
Но само да знаете какво видяхме след това...
– Огледален свят! – ахнахме всички наведнъж.
Веднага решихме да се запътим към подобието на Земята. Стигнахме.
–Уау! – зяпахме всички.
Мястото, откъдето излетяхме, изглеждаше еднакво. Слязохме от ракетата, но когато стъпих на повърхността, паднах в една голяма дупка. Изведнъж ме хвана някой под ръка. Кой беше? Времето във формата си на човек. Започна да ме развежда и ми обясняваше какво е това място. Изведнъж спрях и се обърнах към него:
– Стой! Не съм си пожелавала екскурзовод, нито пък да попадам тук! Моля, изведи ме от това място!
– Нямаш право на избор! Ти си избраната...
– ... да бъда принцеса ли?! Не съм толкова глупава! Пусни ме!
– Да, не си глупава. Ти си избраната за жертва на Великите!
Великите явно са някакви техни крал и кралица, които нямат добри намерения към мен. Огледах се, от всички страни беше моята хотелска стая във времето. Веднага се забързах към една стая . Колкото и да виках, звукът не достигаше до другата страна. Явно имаше някаква преграда... Какво да направя?! И ето, че се сетих. Направих книгите на рафта, така че да образуват послание... Думата „СТОЙ“ и Земята. Това ми беше познато... И ето, че моментът, когато се блъснах в рафта не е бил случаен...
Изведнъж се стреснах. Оказа се, че съм сънувала... Но дали е така?! Дали това беше сън или нещо повече?! Знам само, че бъдещето и времето могат да бъдат в ръцете ни.
Нашето „Огледало“ може да е на крачка от самите нас...

Участва в конкурса „Приключение в Огледалния свят“