Къде е Ехото?

Продължава от Вкусът на снежините

И хоп, тигърчето изведнъж се изтъркаля по снега и падна в една снежна дупка. Уж беше малка дупка, но му се стори, че лети доста дълго време и много се уплаши.
Тъкмо да извика:
– Помооощ, Теооо! Помощ Теооо! – чу до себе си същия вик:
– Теооо Помощ! Помооощ Теооо!
Тигърчето се стресна и само се попита:
– Кога извиках? Какво извиках?
И пак чу:
– Помощ, Тео! Помощ, Теооо!
– Лелеле! Какво става? Сигурно е Ехото. – каза си плюшеният всезнайко.
От големия стар Мечо, Тео беше научил, че Ехото повтаря всичко, което чуе.
Тогава Тео си запуши устата с лапа и пак се ослуша. Не чу нищо. Пак си запуши устата и пак се ослуша. Тогава чу:
– Ехооо, Теоооо! Ехоооо Тео!
Тигърчето си помисли:
– Ехото ме вика.
Тигърчето се опита да се сети всичко, което знаеше за Ехото. Дали беше тънко или дебело, високо или ниско, плюшено или дървено, весело или тъжно, синьо, зелено, червено, бяло или шарено. Мисли, мисли, пада, пада, обаче не се сети. Единственото, което си спомняше от думите на Мечо беше, че Ехото повтаря всичко, което си казал.
– Като папагал! – каза си Тео.
– Значи, ако е като папагал, – разсъждаваше тигърчето – Ехото трябва да е шарено, досадно и да може да лети. Яснооо!
Тео си представи какво ще да е Ехото и вече не го беше страх. Само едно го притесняваше, че явно Ехото повтаря не всичко, което чуе, а всичко, което си помислиш. Тео се зачуди, къде ли е неговият приятел Теодор и тогава чу:
– Теооо, къде си, Теооо?
Тигърчето се огледа, но никъде не видя Ехото. Тогава тихичко извика:
– Ехооо!
И отново чу едно малко по-силно:
– Ехооо!
Веднага след това чу и едно силно туп, а след това едно малко по-слабо туп и усети, че опашката го заболя.
– Паднах! – забеляза Тео и потърка опашката си.
Огледа се да види дали наоколо е Ехото. Дали има остри зъби и дали му е много ядосано или просто иска да си играят. Огледа се насам, огледа се натам. Наоколо беше толкова бяло, че нищо не се виждаше от белота и светлина. И тогава съвсем близо до себе си го видя... Кого мислите видя тигърчето Тео?