Семейството, което намери своето дете

– Бабо! – извика момиченцето. – Вземи ме със себе си! Знам, че ще изчезнеш, когато клечката угасне; ще изчезнеш като топлата печка, хубавата гъска и голямата, прекрасна коледна елха – и тя драсна бързо всичките останали клечки, които бяха във връзката, много искаше да задържи баба си, и кибритените клечки светнаха с такова сияние, което бе по-ясно и от дневна светлина.

В този момент в края на улицата се зададоха мъж и жена. Те бяха младо семейство, което не можеше да има деца. Когато стигнаха до момиченцето, видяха, че е премръзнало от студ.

Наоколо нямаше жива душа. Без да мисли много мъжът свали палтото си, зави вкочаненото телце и го взе на ръце. Той и жена му побързаха да го отнесат в дома си.

Мъжът и жената цяла нощ се бориха за живота на момиченцето. Едва на сутринта, затоплено от грижите им то заспа спокоен сън. А младото семейство седеше неотлъчно до него.

Вечерта детето се пробуди, огледа се, струваше му се, че сънува. То видя срещу себе си две усмихнати и щастливи лица. Двамата млади го гледаха с толкова много обич в очите. Момиченцето си помисли, че това трябва да е коледно чудо. Нали по Коледа стават чудеса!

Чудото продължи дълго... детето намери семейство, което не само го отгледа, но и дари с много любов.

* * *

Избрах да променя края на приказката „Малката кибритопродавачка“, защото той винаги ме е натъжавал и разплаквал. Приказките трябва да имат щастлив край. Обичам да чета и изпитвам удоволствие от това, но когато чета тази приказка винаги си мечтая, че има щастлив край, а не толкова жесток.

Участва в конкурса на „Забавното четене“