Торбалан и Роро

Торбалан беше някой, когото никой не познаваше. Беше старец с бяла брада, който всеки ден минаваше покрай детската площадка, а понякога сядаше на една от пейките и просто стоеше.
Старецът винаги носеше със себе си една голяма торба. За това всички го наричаха Торбалан.
Беше чудно какво е толкова важно, че да го носиш винаги със себе си и защо му е на това нещо толкова голяма торба.  Децата на площадката бяха много любопитни да разберат, но родителите им винаги казваха, че не е възпитано непознати да се питат за такива неща. А когато някое дете правеше пакости, винаги му се караха и  казваха:
— Не прави така, защото Торбалан ще те пъхне в торбата и ще те отведе със себе си.

Роро беше малко момче с рижа коса и лице, обсипано с лунички. Роро винаги измисляше лудории и никога не скучаеше.
Този ден Роро играеше на топка с приятелите си.  Торбалан ги гледаше и се усмихваше сякаш си спомняше нещо много хубаво. Голямата торба беше както винаги до него на пейката.
В един миг топката полетя и се стовари точно върху голямата торба и остана там. Децата се спогледаха уплашено и не знаеха какво да направят.  Само Роро се престраши да отиде при стареца.
— Извинете ни, чичко Торбалан, ние не искахме....
Тогава децата видяха за пръв път Торбалан да се усмихва. Очите му станаха добри.
— Торбалан ли? Не, дечица, аз съм просто дядо Ангел.  Живея сам в блока отсреща. Идвам при вас, защото моето внуче живее много далече от тук. Аз съм дърводелец и правя фигури от дърво . Елате, имам нещо за вас.
Торбалан подаде топката на  Роро, след това разтвори огромната торба. Бръкна и когато извади ръката си очите на децата засияха. От торбата изскочиха малки причудливи фигурки на дървени войничета, конници и рицари.  Дядо Ангел им ги подаде и се усмихна.
— За вас са. Радвам се, че днес открих не един, а няколко нови приятели. 
Децата бяха щастливи. Торбалан не беше вече Торбалан, а просто дядо Ангел. Не беше лош и странен. Беше просто самотен старец, който подари на децата радост, а те на него своето приятелство.