Момчето от джунглата – 11-та част

Продължава от Момчето от джунглата – 10-а част

Беше студен и облачен ден. Мали казваше, че обикновено в такива дни някъде в света нацистите покоряват друг народ само заради някакви си хартийки, с които да си купуват неща, които в джунглата можеш да имаш без пари. Но това не притесняваше обитателите на джунглата. Те се бяха събрали около реката и си говореха сладко. Бизонът разказваше на антилопата къде е най-сладката трева, вълкът спореше с маймуната, че на Земята има повече опасности и приключения, отколкото на дърветата. Всичко беше нормално. Дули спеше на едно дърво, а Мали гледаше замислен към небето.
– Дули, помощ! – извика някой.
Този вик събуди нашето момче и то устреми поглед към земята. Там забеляза Мърфи.
– Кажи, малки приятелю! Какво те тревожи?
– Нещо много страшно. Някакви животни, които приличаха на теб, но по-големи, нападнаха зоопарка. Заловиха някои животни и не знам какво ще правят с тях. Хванаха мама и жирафчето.
– А майката на жирафчето? И нея ли заловиха? – попита учудено Дули.
– Тук не позна – каза Мърфи и в следващия момент един огромен жираф се подаде. Вратът му беше колкото дървото, на което спеше Дули.
– Леле... Аз си мислех, че жирафчето има голям врат. А виж какво ще стане то. Е, госпожо, какво ви тревожи?
– И питаш? Животните от твоя вид разрушиха целия град. Всички пищяха и беше пълна паника. Забелязах как един от твоя вид хвана майката на Мърфи и я обърна по гръб. След това я вързаха и вкараха в камион. Помъчиха се да завържат и мен, но аз сритах няколко животни от твоя вид и избягах към джунглата. А тук намерих Мърфи.
– Госпожо, като за начало наричайте „животните“ от „нашия вид“ хора – каза Мали, който следеше разговора отстрани.
– Хей, Мали, впечатлен съм, научил си езика на животните.
– Браво на него. А сега нека се съсредоточим върху нашия проблем! – каза Мърфи строго.
– Знам идеалния план. – каза Мали и погледна Дули в очите, а след това и двамата се усмихнаха.

Хората си бяха направили лагер върху останките от град Бомбай, който беше бившата столица на Индия. Те бяха взели животните за заложници, понеже в Европа имаше богати колекционери на животни, които даваха по 1 000 000 евро само за една маймунка. Но животните щяха да ги изненадат. Изведнъж един от пазачите на лагера извика силно, че е видял животни. Една врата се отвори и от там излезе водача на нацистите.
– Дълго ви чаках, мои диви приятели – каза той. Водачът мислеше цели дни и нощи и в главата му се завъртя идея, че това са бунтовници срещу тяхната империя, които са преоблечени като животни, за да ги уплашат повече. Това беше грешно твърдение, но той беше луда глава.

По план тигрите трябваше да влязат в лагера първи. Но след влизането си веднага група яки мъже им скочиха и ги завързаха.
– Хммм... толкова, толкова е равно на...20 000 000 евро – каза специален човек, който трябваше да търси животни и да ги залавя, а след това продава в Европа и с водача на нацистите си поделяха печалбата. След това дойде време за атаката на змиите. Змиите бяха изловени до една. Единствено Мия и питонът и се бяха скрили и щяха да нанесат мощен удар по неин план.
– 110 000 000 евро... ааа помощ... – каза специалният човек... питонът му се уви в краката и го събори, а Мия го ухапа и се скриха в една шахта. Хората си мислеха, че змията му инжектира отрова, но Мали и Дули си знаеха, че Мия нямаше отрова в зъбите. Така обърнаха лагера с главата надолу и Мия ухапа много хора, но все пак бяха заловени.
– Е, сега е време за масивната атака – каза Мали. И знайте, животни. Ако не си извоювате свободата сами, никой няма да ви я извоюва.
В следващия момент слоновете надуха хоботите си, вълците завиха, бухалите забухаха и всички животни нададоха силен вой, който се чу в лагера и хората разбраха, че животните никога не са били глупави. Досега са грешали за тях. Просто животните са били умни в други неща, които хората не са ги интересували. Всички животни слязоха долу в лагера и го атакуваха. Слоновете обръщаха палатките с няколко замаха. Вълците пазеха огнестрелните оръжия и хората не можеха да ги вземат. Птиците нападаха хората, кълвяха ги по ръцете и главите. Това накара войниците да бягат. Те бягаха толкова бързо, че дори Мали каза, че ако продължат в същия дух, ще стигнат Европа за нула време.

Всички животни бяха освободени и се радваха на свободата си. Мия и питона също бяха освободени. Както и майката на Мърфи и жирафчето. След това животните тръгнаха да обикалят града, за да видят какво е останало.
– Хей, Мали, виж какво открих – каза Дули. Дули беше открил ареста, който изпъкваше. Всички сгради бяха съборени, а само той стоеше непокътнат. В него бяха заловените жители на Бомбай. Дули и Мали освободиха хората и им разказаха всичко.

Няколко дена подред, жителите на Бомбай, които бяха избягали в джунглата се връщаха и чуваха историята за спасението им. Бомбайците галеха животните и им даваха храната, която им беше останала. Сега те почитаха животните като равни. А животните не се бояха от тях. Но на този ден се случи и нещо друго, което беше много специално. В една от килиите Дули намери човек, който му беше познат. Той проследи човека. И тогава видя нещо, което промени съдбата му. Този човек се прегърна с една жена. Тази картинка му беше позната.
– Мама и тати – каза Дули.
Жената и мъжът погледнаха Дули. Жената също видя нещо познато в него и викна силно:
– Синеее. Ти си жив. Четиринадесет години минаха, а ти си се крил в джунглата. Били сме на няколко крачки разстояние – каза жената, след като силно беше прегърнала Дули. Той също я прегръщаше. Бащата дойде, погледна детето и каза:
– Помня тези зелени очи. Малко хора имат такива. Няма съмнение, че това е синът ни.
– Хей, Дули, тази вечер животни и хора ще ядем заедно...
– Какво става? – попита Мали... Той не знаеше какво и беше доста объркан.
– Мали, запознай се с Мама и тати...
– Оуууу, приятно ми е... – Мали се натъжи доста, но не го показа. Той знаеше, че сега Дули ще заживее далеч от него, защото в Бомбай няма къщи и всеки ще търси дом в други краища на Индия. Но все пак така Дули щеше да е щастлив.
– Къде смятате да живеете? – попита леко глухо Мали.
– Където пожелае синът ни. Имаме си доста пари от миналото. Тогава бяхме бракониери, но след като загубихме сина си станахме природозащитници.
След тези думи на лицата и на Дули и на Мали се показа една голяма усмивка.

Вечерта мина край голям огън, където те ядоха сладки от горски боровинки, а антилопите, бизоните и други подобни пасяха. Може да се каже, че всичко мина доста постно. Дори тигрите ядоха малко ябълки. Само за да залъжат глада. Тази вечер бяха вегетарианци.

Е, това беше, чакайте и следващата, последна част.

Момчето от джунглата – 1-ва част