Момчето от джунглата – 12-та, последна част

Продължава от Момчето от джунглата – 11-та част

Здравейте, драги читатели. Наскоро от пощата ми донесоха писмо, но този път това не беше сметката за телефонните разговори на майка ми, нито пък писмо от банката на баща ми. То беше адресирано до мен от човек на име Шакти. Кой ли ще е този човек? Името ми звучеше така, сякаш е на някой от арабските държави. Може би съм спечелил нещо без да знам и те ми пращат парична награда? Но забелязах, че този Шакти е пратил писмото от далечна Индия. Щом го зачетох, разбрах от кого е.
Това беше Дули, но понеже той беше открил родителите си и те бяха му казали истинското име, което му е било дадено при раждането. „Шакти“ означаваше сила и наистина това име подхождаше на Дули. Но, Мали продължаваше да му казва Дули и от време на време родителите му на шега, също му казваха така.

Ооо, почти щях да забравя да ви кажа, че писмото е от бъдещето, защото Дули не е живял по нашето време и иска да ни каже как е минал животът му след откриването на родителите му.

„Здравейте, скъпи деца, аз съм Шакти, но вие ме познавате като Дули или „Момчето от джунглата“.
Малко след като открих родителите си аз научих значението на две нови думи – пари и милионери. Научих ги, защото родителите ми притежаваха първото и бяха второто.
Затова те се заеха да възстановят град Бомбай. Той беше старата столица на Индия и щеше да бъде отново такава. А аз и Мали също се заехме с тази мисия – да помогнем във възстановяването на града. За щастие Мали имаше диплома за архитект и помогна много. А моето тяло беше калено от природата, защото аз бях живял в нея и също помагах. Аз имах силата на три работника. Затова бях доста възхваляван.

За 30 години Бомбай се превърна от руини в един от най-огромните градове в света. Понеже беше нов град и имаше много свободни работни места, хора от близо и далеч идваха да си пробват късмета. По-ниска сграда от двайсет етажен блок нямаше. Магазинчетата се правеха в подножието на блоковете, а входовете бяха стълби от външната страна на блока. Така аз щях да се запозная с цивилизацията.

При първата ми среща с автомобила бях много изплашен. Тази среща се състоя съвсем случайно в нашия гараж. Баща ми, който забрави, че аз не съм виждал такава машина, я запали. Шумът ме изплаши и аз със силен вик нанесох юмрук на колата. Този юмрук огъна предния капак на колата. След това аз се помъчих да я ухапя, но си разклатих единия зъб. И като стана дума за зъби. Първият ми зъб падна точно на петнадесет годишна възраст. Ако бях останал да живея в джунглата, можеше по-късно да ми паднат, защото аз не се занимавах с тях. За един месец всичките ми млечни зъби бяха паднали.
Татко имаше опит във ваденето на зъби, още от неговото детство, а мама пищеше, че може да ме боли. Така в цялото си детство се запознавах с елементите на цивилизацията. Ходих на училище, а то много ми хареса. Поне през първите четири години. После ми стана скучно и бягах от часове. Но бях човек на правдата. Ако видех побойници да бият по-слабите от тях деца веднага ги сритвах. Но стана пълна бъркотия, защото децата в моето училище, които от побойниците бяха наричани „зубъри“ започнаха да крадат обяда на побойниците, да се закачат с тях и думата „побойник“ стана по-срамна дори от „зубър“. Аз разбрах, че съм виновен за този обрат, затова спрях да се меся в човешките проблеми.

Един ден баща ми ме попита какъв смятам да стана като порасна. Аз го попитах как се нарича професията, в която се бориш за правата на животните и защитаваш джунглите. Той каза, че може би искам да стана природозащитник. Затова той ми помогна с каквото може да изпълня мечтата си.
На двадесет и шест годишна възраст за първи път поисках от моята държава да бъдат дадени равни права на животните с човешките. Правителството търси заобиколки, защото не желаеше това, но аз им казах, че прекратяването на Третата световна война е дело само на животинския свят. Освен това ги заплаших, че животните ще се борят за свободата си. Дори накарах няколко гълъба да бомбардират хората пред правителството със своите изпражнения. И накрая управляващите не издържаха и дадоха права. Така Индия стана първата страна с животински права, равни на човешките.

Направих и няколко големи резервата, в които живееха животни, които се развиваха сами. Те също имаха избори за кмет, президент и това много им харесваше. Също се заех да уча хората на езика на животните.
След Индия много други държави приеха хората и животните да са равни. Държавите вече не се състезаваха, коя има най-голяма армия или най-развито стопанство, а коя осигурява най-добър живот на животните и хората в нея. Така моята идея успя. Аз станах световноизвестен. Хората и животните се разбираха и беше нормално в един офис да работят човек и крава или пък камила и човек. Но трябваше да минат повече от няколко хиляди години хората да разберат, че те и животните са равни. Затова, деца, вие можете да промените това. Можете да се борите за животинските права и след години, когато аз се родя вие да промените моята съдба.

Е, това е от мен. Бих искал да ви кажа Сбогом.
Ще ми липсвате.“

Момчето от джунглата – 1-ва част