Ти гониш!

Продължава от Заслужената почивка на зелената поляна

И този ден още от сутринта обещаваше да бъде чудесен – слънчев и весел. Небето беше синьо, с малки пухкави облачета, които безгрижно се гонеха насам натам. Тревата беше зелена и сочна и в нея щъкаха всякакви дребни твари.
Тео и Тео лежаха на тревата и гледаха облаците... и изведнъж и на двамата им хрумна да играят и те на гоненица.
– Хайде! – извикаха и двамата в един глас и хукнаха в различни посоки.
– Чакай, чакай – спря се Теодор. – Не може така да се играе на гоненица! – Не мислиш ли, че трябва първо да се уговорим кой кого ще гони.
– Този, който тръгне да тича втори той гони – много ясно. Така че ти гониш! – и тигърчето направи един огромен скок в лехата с азалиите.
– Не! Не е честно така! Трябва първо да броим. Ала баланица, искам баклавица... – започна да брои Теодор.
– Не, не така! По-добре така:
Скок, подскок,
с тигърски скок
скачам през вълната,
скачам до Луната!

Скок подскок,
с тигърски скок
Ти скокни и кажи,
къде попадна точно ти!

 
Тигърчето разделяше думите на срички и сочеше насам натам с опашка. Накрая посочи своя приятел Тео и той въодушевен скочи и каза:

– Скок подскок,
с тигърски скок,
скочих в реката!

В миг Теодор се озова в малкото декоративно езерце в двора и започна да пръска на всички страни.
Развеселен той започна да вика:
– Ела в реката и ти, ела ме подгони!
Тигърчето само това чакаше, веднага хукна да гони своя приятел и без страх се намъкна във водата. След секунда обаче Теодор вече беше на тревата и весело се търкаляше. От тревата скочи в пясъчника, от пясъчника на люлката. А раираният му приятел, чийто райета вече не бяха лилави и жълти, а кафяви и черни го следваше по петите. Накрая Теодор се приземи в цветната леха, тигърчето ловко го хвана за ризката и тържествено извика:
  –Хванах те! Хванах те! Ти гониш!
И играта продължи чак до вечерта!

Явно мама Лили нямаше да може да види своите любимци чисти цяло лято. Но това не беше проблем – важното беше, че са здрави и щастливи.