Вкусно е да снимаш филм

Продължава от Тео снима филм

Сценарият беше измислен. Декорите бяха съвсем истински – а именно зелената къща на дърво, в която приятелите обичаха да прекарват дните си. Там си имаше всичко – закачалки за дрехи, малка масичка, тестета с карти, стъклени топчета, дракон, който ревеше и очите му светеха. С една дума идеална къщичка, за което всяко малко момченце може да си мечтае. Можеха да се катерят, да гледат през прозорчето, да пият лимонада на верандата на къщичката. А отдолу имаше бухнали храсти и много цветя.
Героите бяха научили репликите или както Теодор артистично изрече новата дума „ще импровизираме“.
– Е да, ама като тръгнеш да импровизираш ще объркаш сценария! – притесни се тигърчето.
– Какъв е проблемът, в движение да се измисли по-различен, по-разчупен, по-джиджан сценарии. – Теодор се беше вживял в ролята на режисьор и беше заметнал червена кърпа на врата си и беше сложил черните очила на вуйчо си.
– Добре де, ти нали ще си рицарят, а не режисьорът? – попита тигърчето.
– Ами мога да съм и сценарист и режисьор и главен актьор... – всичко мога да съм.
– Да бе, можеш, ама за нас нищо не остава! Какво ще съм аз тогава?
– Е, нали ще си оператор – ще снимаш? – то това е много важно, ако няма кой да снима – как ще се получи филм?
– Прав си, но все пак искам и аз да вляза в кадър. Моля те, моля те! Искам да съм някой страшен звяр, който изскача и нали знаеш...
– Какво да знам? Изяжда главния герой и свършва филма?
– Нееее! Ти пък като си режисьор не знаеш ли, че никога не трябва да си изяждаш главния герой, защото винаги можеш до направиш продължение – втора серия, трета и така.
– Добре, добре... омръзна ми да мислим сценарий, реплики и думи и... давай да снимаме вече.
– Хубаво, ама да знаеш, че като ми омръзне ти давам ти да снимаш и аз ставам главният герой.
Тигърчето хвана камерата и извика на всички, че започва да снима и всеки влезе в роля. Теодор се завъртя в средата на сцената, остави си копията, които си беше набавил и се закатери към върха на замъка. Хоп, хоп – дали щеше да има принцеса там, дали щеше да срещне чудовище. Теодор си говореше и изкачваше стълбите на двореца. Зад него се развяваше огромният му червен плащ. И както си беше по сценария, изведнъж от замъка нещо ревна. Механичният дракон беше нагласен с пружинката да започне да реве точно в този момент. Той започна да реве и да реве и да святка с очи. Обаче Тео забеляза, че си е забравил оръжията на полянката. Ето тук дойде моментът за импровизацията.
– Ще те разкъсам само с тези две ръце! – извика застрашително рицарят. – Отмести се от входа на замъка!
– Драконът продължаваше застрашително да реве и да пристъпва напред към Теодор.
– Казах ти! Мръдни се от пътя ми! Искам вълшебния еликсир.
– Уаааа, Уаааа! – ревеше без да му пука драконът.
– Ако искаш кажи гатанка, много съм добър, веднага ще я отгатна и тогава ще ме пуснеш като победител. – предложи рицарят и потупа шлема си.
Драконът мълчеше!
– Ако искаш да се бием и да те победя в честен двубой! – явно Теодор добре си беше научил репликите или добре импровизираше. Общо взето тигърчето вече отдавна беше забравило и какво трябваше да се случи и кой какво трябваше да прави.
Все пак беше насочило камерата и следеше действията на своя приятел. Мълчанието на дракона обаче го притесни. Такава драматична сцена, толкова страшна и точно сега драконът да млъкне. Тогава тигърчето реши, че ще влезе в игра и докато рицарят се мъчеше да говори с мълчаливия дракон, той закачи камерата на самоснимачка на един клон и се метна на покрива на къщичката. Изръмжа съвсем истински и се метна върху нищо неочакващият Теодор. Ето това се казваше импровизация!
Рицарят не беше очаквал нападение от въздуха и доста се уплаши, започна да пищи и да рита все едно го бяха нападнали поне сто чудовища. От най-свирепите!
– Помощ! Помощ! – викаше рицарят и това определено го нямаше в сценария.
Тогава в кадър обаче влезе градинарят с една голяма желязна коса и простичко попита „какво става“. Тигърчето се метна на шапката му и преди човекът да се усети скочи заедно с шапката на близкото дърво. Градинарят гледаше сцената и се чудеше какво става.
– Дай ми шапката! – развика се той.
В кадър се появи и котката, която до този момент беше дремала под храста и сега изскочи с настръхнала козина и вирната опашка.
– Звяр, звяр, пълно е със зверове! – викаше рицарят и размахваше шпагата си. В суматохата Теодор беше успял да слезе до земята, да вземе едно от оръжията си и отново да се качи в замъка.
Мама Лили се появи с поднос черешов сладкиш и тогава изведнъж всички забравиха за сценария. Скочиха при нея и поискаха от вълшебния сладкиш.
Само Теодор се сети, че все още снимат филм и галантно се поклони и благодари.
– Благодаря Ви, принцесо, вие спасихте живота ни в такъв критичен момент.
– Да нахраниш всички големи и малки зверчета в градината! Занимание достойно за уважение! – Сладкишът е невероятен! – отбеляза с пълна уста и градинарят. – Благодаря ви, сеньорита.
Само драконът стоеше безучастно на входа на замъка и чакаше някой да го премести някъде другаде. Колко време ли щеше да чака? Много, защото имаше още няколко парчета от сладкиша. И героите, и режисьорите, и операторите, и всички не бяха очаквали такъв вкусен край на филма.