Тео и Тео – забавно родео

Продължава от Ти гониш!

Лятото едва беше започнало, а игрите на двора не спираха и не спираха. Всеки нов ден беше ден за нови приключения, нови игри и нови преживявания. Особено за нашите приятели Тео и Тео.
Момченцето още от сутринта започна да преследва из зелената трева на двора агент Белия Пух и го гонеше ли гонеше. Агентът приличаше на съвсем обикновено бяло зайче с дълги пухкави уши, което скачаше ли, скачаше из лехите.
Ако Теодор се случеше да го хване го дърпаше за ушите и викаше:
– Дий, дий!!! Ти си моя кон! Конче Вихрогонче, конче Вихрогонче!
Агент Белия Пух днес беше в почивка, нямаше никакви спешни мисии и можеше да се позабавлява и да поиграе с децата на воля. Но честно казано никак не му се искаше някой колега да го види как щурее като подивял из тревата, как го яздят като магаре или пък още по-малко да наблюдава родеото, което му спретнаха двамата непослушковци.

Приятелите решиха да играят на родео и естествено Белия Пух трябваше да се преобразява от див кон, който се опитваха да уловят с ласо, до озверял бик, който трябваше да мине през червената кърпа за глава на бабата на Теодор.
Тигърчето искаше да укроти лудия мустанг и се метна на гърба на заека. Пришпори го и се развика:
– Успях! Успях! Хванах див кон, хванах див кон!
Тогава Теодор извади ласото и се затича след тях.
– Сега ще му метна въжето и ще го заведа в обора. Мини от ляво, мини от ляво.
И тигърчето се стараеше да накара Белия Пух да мине възможно най-близко до Теодор.
Обаче Белия Пух не се даваше и скочи толкова високо над лехата с маргаритки, че тигърчето се изтърколи.
– Помощ! Помощ! Разкрещя се тигърчето! Изпочупиха ми се ребърцата, изпочупиха ми се ребърцата.
Това разбира се нямаше как да е истина, защото тигърчето нямаше нито едно ребро, а както знаете беше пълно с малки бели топчета.
Теодор седна на тревата и започна да се смее.
Обаче тигърчето продължи да пищи:
– В джунглата съм, помощ! Нападат ме тарантули, огромни тарантули!
И когато Теодор разгърна маргаритките какво да види: любимият му приятел не се виждаше, беше целия покрит с огромни черни мравки. Мравките влизаха дори в ушите на тигърчето, и не се виждаше нито едно райе – нито жълто, нито лилаво.
– Помоооощ! – запищя момченцето и хукна към вратата на къщата. – Мамоооо! Мамооо!
– Какво става? – притеснено надзърна мама Лили. Тя се беше заела да меси тесто за пица и ръцете й бяха целите в брашно.
– Тарантулииии! – продължаваше да пищи и да крещи не на шега Теодор. Той наистина плачеше с големи сълзи.
– Не може да има тарантули в нашата градина. – успокои го майка му.
– Тео, Тео, ще изядат Тео. – продължаваше да вика момченцето.
Мама Лили остави цялата работа и тръгна след своя син да види какво лошо нещо се е случило. И когато видя, плесна с ръце. Тя беше много смела жена, но всъщност се страхуваше от всякакъв вид буболечки.
Да! И майките се страхуват. Но обикновено не си признават и много често не разказват за страховете си на децата. Мама Лили гледаше с широко отворени очи многото мравки, полазили любимеца на нейното малко момче. Знаеше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Татко Иван щеше да се върне чак вечерта, а дотогава бяха сами с огромните тарантули, както ги беше нарекъл Теодор.
Белия Пух се появи с един скок и всички вкупом загрижено загледаха как тигърчето лежи съвсем безпомощно, по средата на мравуняка. Всички гледаха ту тигърчето, ту мама Лили, ту тигърчето, ту мама Лили. А самата мама Лили гледаше ту мравките, ту ръцете си, ту мравките, ту ръцете си. Накрая явно реши, че в живота на всеки човек идва момент, когато трябва да надмогне страховете си. Посегна с бялата си ръка и хвана тигърчето за опашката. В това време гледаше Теодор и го успокояваше, а в същото време се мъчеше да не запищи и тя самата. Мравките лазеха по ръцете й, Теодор гледаше онемял, а тигърчето се мяташе насам натам във въздуха.
Мама Лили отнесе тигърчето по надалеч и го отупа в тревата.
– Пух, пух, пух! – тупаше мама Лили и се мъчеше да се усмихне на Теодор.
– Няма нищо страшно! Няма нищо страшно! – повтаряше тя.
– Ела, Тео, ако искаш да пипнеш една мравка – не хапят.
Само мама Лили си знаеше колко много я беше страх от мравки и наистина се учуди, че тези черни бързи твари не хапят. Теодор беше леко недоверчив и тихо прошепна в ухото на тигърчето:
– Теб ухапаха ли те?
– Нннне, не знам. Нещо ми ходи в ухото, нещо ми ходи в ухото.
Теодор хвана тигърчето и той подобно на мама Лили го тупна силно в земята.
– Пух, пух, пух... всички мравки станаха на пух.
– И прах. – добави тигърчето – пак съм мръсен и прашен. Няма ли да мине поне ден това лято, когато цял ден ще съм чист?
Мама Лили не можеше да повярва, че успя да се справи с мравките. И то съвсем сама. Този ден тя разбра, че мравките хич не са страшни. Така един неин страх си отиде завинаги.
Майката се зачуди дали да признае пред своето малко момче, че и нея я е било страх. Всеки понякога се страхува от нещо. И всеки сам трябва да победи страховете си.

Тео снима филм